Пътят към осмисляне на живота - мотиви и потребности

Безкрайно дълго ни е нямало и безкрайно дълго ще ни няма. Човешкият живот е прашинка време от необятността на Вселената. Но... дали е така?

Човекът - единственото разумно същество.

„Имай смелост да си служиш със собствения си разсъдък!” – още от Просвещението този девиз определя единственото и допустимо условие за решаване на задачата, т.е. начовешкото съществуване.

Но какво е Просвещение? Често го обозначават като преход между детството на човечеството и неговата зрялост. „ Просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което си е причинил сам. Непълнолетие е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг” /Кант/

И това непълнолтие е самопричинено. От средата на 18 век до времето на нашия компютъризиран векчовекът търси отговорите и продължава да си самопричинява непълнолетие.Опитва се да използва разсъдъка си, но изпада в религиозни, социални, личностни или биологични окови. Някой друг решава задачата вместо него и наред с това се очаква човекът да е щастлив и удовлeтворен.

Какво е Просвещение?- „ Лозунг, който прозвучава, когато започна да пледирам, че не съм това, което ми приписват да съм емпиричният ред на света, моето минало, моята памет...Способността да си служиш със собствения разум, за да се освободиш от псевдоестествените си предопределения и да се сдобиеш с цялостна идентичност” /Бернар- Анри Леви/

Можеш ли сам да разсъждаваш?

Да се опитаме да поразсъждаваме върху това...И върху вечния въпрос- Има ли смисъл? Защо е необходимо да осмислям живота си и да го превръщам в основание за причинност- причината да съм тук, жив, и сега?

В трите основни въпроса на Кантовата философия се съдържа и част от отговора на движението, на вечното търсене и промяна, на свободата като задължително условие за движение- Какво мога да позная? Какво трябва да правя? На какво мога да се надявам? Приравнени към езика на днешното време, въпросите засягатпотребностите и мотивите за действие, процесите, които определят съдържателната страна на човешкото съществуване, личността като фактор и следствие.

Отнесени към йерархична наредба, понятията потребност и мотив се отнасят така, както нужда и причина. Ако приемем, че човекът е и обект и система, то през цялото си съществуване той е във взаимодействие с околната си среда- природа, социум, и собствените си структури на наредба – психологична и биологична система. При възникналите отношения нуждата се отъждествява като необходимост от комфорт, а причината е производна на нуждата - необходимост от действие за постигане на комфорта.

Тест, можем да търсим съдържателната страна на понятието потребност в израза потребност от... , а на мотива – с израза мотив за ....

Теорията за потребноститесе вплита в теориите за личността. Потребностите характеризират посоката на изграждане на личностните характеристики от една страна, от друга – личността като система определя потребностите като елементи за развитие на тази система. Наред с тази теза, като се вземат предвид средата и наследствеността, като основополагащи фактори за развтие,се формира едно обширно разбиране и тълкуване на личността. Известни саизложенията за психологията на личността на Фройд, на Юнг- на съзнаваното и колективното несъзнавано, архитиповете, които са вродени; наАдлер- личността е неделима и единна;Феноменологията на Роджърс- поведението на човек се обуславя от познанието му за света и самооценката; теорията за самоактуализацията на Маслоу; наекзистенциалистите- важното е да те има; на Пиер Жане- личността е продукт на обществото;ролевите теории за личността на Дж. Мийд и И. Гофман- животът е сцена, а хората са актьори....При всички обаче съществува елементът на потребност, коитопоражда мотив за промяна и движение.

Още от раждането, през целия съзнателен живот на човека, тези две посоки определят неговото отношение към света, към себе си и са основополагащи при формирането на разбирането и осъществяването на житейския смисъл- „Защо съм тук?” и „Какво трябва да правя?” Основната и единствена потребност, която води и направлява човешкото съществуване е потребността от оцеляване- оцеляваневъв физически смисъл и оцеляване на психиката, личността. Ако системата от гени е осъществила оцеляването на човешкия вид, то оцеляването на психиката е пролем, който тепърва предстои да се решава. Този процес вече е започнал и макар неосъзнато, търси варианти чрез възникването на потребностите не като нужди и инстинкти, а като осъзнати необходимости, които пораждат действия и изменение в познавателната система на човека. Познанието води до разбиране, а разбирането – до сигурност. Обяснението на света, закономерностите му и отношенията на наредба дават възможност за управление, владеене- т.е.предпоставка е за промяна и оцеляване.

Зигмунд Фройде първият, който признава, че съществуват мощнифактори, които влияят и определят посоката на житейското съществуване. Нарича ги инстинкти, неосъзнавани и противоположни, които разделя на сексуален и его-инстинкт. При развитието на тезите му тези два компонента получават названията Ерос и Танатос. Колкото и да енеприемливо, че всички категориални наредби на човека се определят от сексуалността, несъмнено е вярна постановката, че еротичното има сериозно влияние върху формирането на психичното, както е вярна тезата, че определяйки отношенито си към смъртта, човек поставя основите на цялото си формиране като разумна и самооценяваща позициите си личност.

Друг психолог, който доразвива теорията за потребностите като регулатор и основна причина за дейност, е Адлер. Теорията му до голяма степен е реакция на теорията на Фройд. Адлер въвежда проблемната потребност - желание за самоутвърждаване и съвършенство. Според него чувството за малоценност е най-силната мотивация за креативност, поражда тенденция за решаване на конфликтна ситуация. Основател е на индивидуалната психология, но съчетана с теорията му за социалния интерес или общественото чувство, тази теория определя човека като социално животно и в известен смисъл го лишава от свободата да позиционира сам приоритетите по отношение на житейския смисъл. Комбинирайки двете основни линии – личностна и социална, Адлер вплита съдържанието им до загриженост по отношение на едни и същи параметри-загрижеността за другите е загриженост за семейството, за общността, за обществото, за човечеството, дори за живота. Социалната загриженост- това е да бъдеш полезен на другите. Последното въвежда определение за смисъла на съществуването, коетое приемливо и стои в основата на множестволичностни разбирания за житейска философия.

Нека направим кратка ретроспекция на мотивите и потребностите, които ръководят структурирането на личността и разбирането за житейски смисъл чрез най- често срещаните поведенчески модели.

В живота има добро и зло. Аз не мога да се справя с тези две дихотомии и се оставям в ръцете на религията, защото тя ми дава основополагащите норми, за да живея в някакво съгласие.

Не мога да се примиря с идеята за смъртта. Тя ме плаши. Затова оставям съществуването си във владението на някой Друг. Идеята, че съществува Бог или Висш разум, ме спасява от противоречието да си задавам въпроси и да им търся отговор. ТОЙ се грижи за мен, вместо мен, и ако съм послушен, ще получа възмездие- все някак трябва да остана и след смъртта си, щом съм бил толкова изпълнителен.”

Подобна позиция може да се определи като позиция на доброволното лишаване от свобода. Въпреки, че още Кант определя понятието Бог като постулат на чисто практическия разум, той не е предметна обективното познание, а на надежда,философски обоснована надежда . Психология на примирението.

Следващата ситуация характеризира най- често срещания модел, който се основава на инстинкта за продължение на вида:

"Ето - всичко следва наредбата на живота. Ние сме тук и след нас ще ни има. Възпроизвежаме се и така си осигуряваме безсмъртие. Нашата личност е незначителна в сравнение с безкрайността на поколението. Единственото задължение на последното е да бъде наше продължение и да помни колко сме били важни и неповторими."

Отново наблюдаваме наредба, в която доброволното лишаване от свобода е обосновано от идея за живот чрез другите и в името на другите - една безкрйно нравствена позиция с един единствен недостатък – тези (другите) са натоварени да носят бремето на отговорност за реализиран житейски смисъл на предшествениците си. Това поражда редица конфликтни ситуации, когато в поколението се задейства заложеният инстинкт за самосъхранение. Защо родителите се тревожат и изпадат в неврози, когато порасналите имдеца са далеч или са самостоятелни? - Истеричната тревожност иде от липсата на житейска опора.

Властта над нечие съществуване създава усещане за лична значимост и непогрешимост.

Позицията на лишен от подчинениуправляващизважда на преден план въпросите за собствените цели и смисъла на извървения житейски път. Отворени са кратери на зейналите липси: липса на възможност за контрол, който да активира рутинни дейности и липсата на обекта на контрол. Те не могат да бъдат запълнени, защото е трудно тепърва да се търси друга ценна идея или вариант за реализация. Животът става безсмислен, дните- еднакви и сиви, а дълбоко в съзнанието се загнездват подозрение за неблагодарност, житейско неудовлетворение и обида. След време, защото трябванякак да се продължи, инстинктът за оцеляване преобразува обидата в примирение. А примирението осигурява достатъчно устойчиви и услужливи лъжепозиции- живее се имплицитно чрез живота на отделилите се деца. Живее се с техните грижи, любови, сполуки и падения. Върху поколението се пренася целия инструментариум за управление. Така са намерени вече схемата, моралните основанияда се продължи и да се оправдае всяко сутрешно събуждане. Зад паравана на битовизмите стои друг параван- на оправданието. По- нататък е опасно да се поглежда и не се поглежда. Така е по- лесно, защото внимателният поглед ще разкрие употребявания вече смисловожитейски реквизит, а изводите от това не са лицеприятни.

Неудовлетворен от предишните две житейски философии, човекът се насочва към следващите модели, които може да се характеризират чрез:

Подобенсмислов израз има и кариерното реализиране.

Най-добра наредба на потребностите като основа и причина за построяване на поведенчески модели и личностна реализация дава Ейбрахам Маслоу.

Втеорията си за самоактуализиращия се човек, в основата на ценностната система Маслоу поставя философското отношение към живота, съгласието със себе си, наредбата на задоволяване на потребностите, които разделя на потребности на дефицита и потребности на растежа.

Всяка потребност, която е реализирала потенциала си, води до възникването и задоволяването на следващата. Разбира се, това е възможно единствено при наличието на разумност-човекът може да осъществява рефлексия по отношение на етапите в развитието си и познавателното си ниво.

Потребности на дефицита- физиологични, потребност от безопастност, от принадлежност и любов, от оценка- са тези, които са от критично значение за физическото и психическото благополучие. Те трябва да се задоволяват, но след като това стане, смисълът от продължение в тази посока изчезва и се пораждат ситуации на неудовлетвореност и конфликт- добре изразени с предходните примери на житейски модели.

Като следствие на разумността ипричинно-следствените отношения на йерархична наредбасе поражда следващото ниво на потребности- потребности на растежа. Изразяват се в потребност да се знае и разбира; в естетически потребности и потребност от самоактуализация. В действителност колкото повече хората са способни да задоволяват тези потребности, да знаят и разбират повече, толкова по-силна става мотивацията им да учат повече и да се развиват.

Самоактуализиращият се човек се отличава по качеството на свободната воля. Такъв човек си задава фундаментални въпроси и житейската му философия не е ограничена от повърхностните. Психологията на средностатистическия човек му е чужда.Такъв човек не се пита дали трябва да пости в петък; и дали действията му могат да се изтълкуват като егоистични и враждебни или като алтруистични. Различието не плаши самоактуализиращият се човек, той е преодолял дихотомията във взаимоотношенияталюбов-приятелство, родители –деца, класови и политически противоречия, религиозни и етнически различия....Той е формирал умения за разбиране и познание и може да направи дисекция на всеки възникнал екзистенциален въпрос. Можем да кажем, че самоактуализиращият се човек е психически здравия. Тези хора възприемат физическата, социалната и психологическата реалност по-различно, структурират я и я интерпретират. Неудовлетворения от своите базови потребности човек възприема света като враждебна територия и търси опора в тезите забог, вморалнитеили биологични „оправдания” за съществуването си. Системата на ценностите, които обитателите на човешката джунгла притежават, се основават на потребностите от ниско ниво- потребности за преживяване и безопасност. Самоактуализиращият се човек е самореализиралият се. Потребностите му са чисто индивидуални и имплицитни, но в същото време такива хора са дълбоко социални личности, които отъждествяват себе си с цялото човечество. Маслоу стига до извода, че такива хора периодически, спонтанно изпитват екстаз и блаженство, моменти на велик възторг и пикови преживявания, защото ситуационният им фон не е ”замърсен” от наноси на неудовлетворени потребности от ниско ниво. При самоактуализираният човек липсва противоречие между АЗ, ЕГО и Супер-его, защото са задоволени нивата на съдържателно насищане и в трите категории. Това насищане е като естествен завършък на надграждането по отношение на дуалистичните противоречия: добро-зло; нравствено-порочно; егоистично- алтруистично и други.

Реализирайки нивото на самоактуализация, Маслоу определя следващото в развитието на човека– на трансперсоналните и трансценденталните потребности.

Това е нивото на потребността от безсмъртие- физическо и реално.То, единствено от всички разглеждани до момента причини за съществуване, оправдава самото съществуване наразумна основа. Стремежът към оцеляване и самореализация получават израз и се обосновават с различни от досега налаганите теории на зависимост и опора.

Използвана литература:

  1. Имануел Кант, „ Отговор на въпроса „ Що е Просвещение?”
  2. Зигмунд Фройд, „ Въведение в психоанализата”
  3. Алфред Адлер, „Психология развития”
  4. Ейбрахам Маслоу, „Самоактуализированные Люди: Исследованиепсихологического здоровья”: в „Мотивация и личность”