Рационално безсмъртие

"Ако смъртта беше благо, боговете нямаше да са безсмъртни", Сафо

Добре дошли в сайта за рационално безсмъртие!

Анализ на концепциите за обща теория на системите

Началото на мощна интеграционна вълна в науката под формата на процес за изграждане на обща теория на системите съвпада с началото на ХХ-век, като трябва да се отбележи, че първите наченки на общосистемно мислене са твърде едностранчиви и страдат от много недостатъци.

В дадения обзор ние се надявахме да покажем,

че обща теория на системите, способствайки за

разширяването на научно-теоретичното знание,

доведе до нови възгледи и принципи и откри нови,

„можещи да бъдат изследвани” проблеми, т.е.

проблеми, които могат да бъдат предмет на по-

натъчно експериментално или математическо

изучаване. Ограничеността на тази теория и нейните

приложения в техния сегашен вид е съвършено

очевидна. Обаче нейните принципи, както това е

показано на примера на приложенията в различните

области на науката и техниката, очевидно, се явяват

в своята основа напълно здрави.

 

Л. фон Берталанфи

 

General System Theory – A Critical Rewiew,

“General Systems”, vol. VII, 1962, p.1 -20.

 

Началото на мощна интеграционна вълна в науката под формата на процес за изграждане на обща теория на системите съвпада с началото на ХХ-век, като трябва да се отбележи, че първите наченки на общосистемно мислене1 са твърде едностранчиви и страдат от много недостатъци. Съществува и твърде впечатляващ тритомен труд от А.А.Богданов2, под названието “Всеобща организационна наука“ (тектология), който е исторически първия опит за изграждане на обща теория на системите, но който претърпява пълен крах и не е приет от научната общност. Системолозите се сещат за него много по-късно3,изследвайки процеса. Първият общопризнат и приет от изследователите вариант на обща теория на системите е този на Л. фон Берталанфи4, който става популярен 50-те и 60-те години на миналия век и предизвиква масов процес на общосистемни изследвания. Няколко десетилетия упорити търсения в тази област показаха, че задачата в никакъв случай не е тривиална, нито пък ще получи бързо решение, което предизвика отлив и разочарование. Интересът остана да се поддържа от рутинната работа в областта на управлението, където така или иначе не може да се мине без системен подход, или от предния фронт на науката, където интеграцията е задължителна при решаване на важни научни или технически проблеми. Естествено, най-голям принос за поддържане на интереса във времето изигра прогреса в областта на теория на отворените системи и самоорганизацията – синергетиката, която за пореден път напомни, че общосистемното мислене не е просто една модна проява в науката, а трайна тенденция, която ще води след себе си крупни познавателни успехи.

Трудовете5 на Л. фон Берталанфи, без съмнение заслужават най-подробен и задълбочен анализ, когато целта е проявяване на динамиката на общосистемните идеи и търсене на нови възможности в тази насока. Неговата концепция за ОТС в явен и неявен вид носи в себе си интересни моменти, които и до сега не са загубили значението си. Вариантът на Берталанфи за ОТС е исторически първият признат вариант на такава теория, ето защо, заедно с критиката му, която е достатъчно разгърната, до голяма степен определят следващото движение на мисълта в областта. Подробни анализи6 на идеите на Л. фон Берталанфи за ОТС не липсват, но при мен новото дойде от избрания ъгъл на зрение.

Изходна за Берталанфи е тъй наречената “организмична” гледна точка, която той отстоява в борба за нова концепция за живия организъм: не като конгломерат или сума от части, а като динамично единство, цялост, намиращо се в постоянно изменение, напомнящо “по-скоро пламък, отколкото кристал или атом”. Организмичната гледна точка се определя, като линия на мислене отлична от механицизма и редукционизма от една страна и от витализма и холизма от друга. Тезата – “цялото е повече от сумата на своите части”, получава тук естествено тълкование: “Свойствата на предметите и начините на действие на висшите нива не могат да бъдат изразени с помощта на сумиране на свойства и действия на техните компоненти, взети изолирано. Ако обаче е известен ансамбълът от компоненти и съществуващите между тях отношения, то висшите нива могат да бъдат изведени от компонентите”7 По-късно Берталанфи пише: “Домогвайки се до признание на подобна гледна точка в качеството на нова в биологичната литература, организмичната програма се яви зародиш на това, което в последствие получи известност като обща теория на системите. Ако терминът “организъм” се замени с “организирани същности”, разбирайки под последните социални групи, личността, техническите устройства и пр., то тази мисъл може да бъде разглеждана като програма на теория на системите.”8 Съдържателните представи, които обединява организмичната гледна точка е трябвало да бъдат изразени в строга научна форма, за да се освободят от неясноти и двусмисленост и да се разгърне тяхната евристичност. За тази цел Берталанфи се насочва към апарата на физиката и по-точно термодинамиката на необратимите процеси (Онзагер, Пригожин, Дефай, де Грот, Дебинг и др.), която дава теоретичната основа на представата за системност – отворената система. Както отбелязва В.Н.Садовский9, би било неправилно да се мисли, че теория на отворените системи, възниква в пограничната област между физика, физикохимия и биология и е просто продължение на съществуващия термодинамичен апарат към областта на живота, за да се построи, е било необходимо задълбочено и детайлно научно изследване. Именно  теория на отворените системи (ТОС) става тази строга научна база, експлицираща понятието “система” и разкриваща възможност за обобщения като обща теория на системите.

Веднага трябва да се отбележи, че Л. фон Берталанфи работи само с първите резултати от едва прохождащата по това време теория на отворените системи – това са системите близо до равновесие (стационарните системи). Освен с качеството си отвореност, тези системи се характеризират със състоянието подвижно равновесие, което не зависи от времето и всички макроскопични величини, които го характеризират остават постоянни, за сметка на потока от вещество и/или енергия. Структурата на системата остава постоянна, но за разлика от обикновеното равновесие това постоянство се постига на базата на стационарен поток от вещество и/или енергия и отток на ентропия. За подвижното равновесие е валиден принципа за еквифиналност, който гласи, че отворената система може да достигне не зависещо от времето състояние, което не зависи от изходните условия, а се определя изключително от параметрите на системата. При подвижното равновесие от съществено значение е кинетиката на процесите, като самозапазването тип “отворена система” има сполучливо онагледяване с пламъка, фонтана и др. и строга експликация със система от диференциални уравнения.

Л. фон Берталанфи тръгва от това, че самозапазването от типа “отворена система” е по-общо от типа “затворена система” и още от самото начало проявява изразена способност концептуално да обхваща по пътя на изоморфизма различни явления от физиката, химията, биологията, психологията, обществознанието и пр., но той отива по-далече и предлага една осъзната и разгърната интерпретация на тази способност за обобщения в своето виждане за обща теория на системите. Ако трябва обаче, кратко и с едно изречение да се опише неговия замисъл, то той е:

От теория на отворените системи към обща теория на системите!

И въпреки многобройните атаки на критиката, той остава изключително привързан към концепцията за отворените системи, като изходна база за построяване на обща теория на системите. “Интуитивният избор на отворената система в качеството си на общ модел на система се оказа верен. “Отворената система” представлява по-общ модел на система не само във физически смисъл (доколкото затворената система винаги може да се изведе от отворената, ако се приравнят на нула транспортните променливи), тя се явява по-общ случай и в математическо отношение, доколкото системата от едновременни диференциални уравнения (уравненията на движение), използвана в динамическа теория на системите, е по-общ случай, от който като въведем допълнителни ограничения се получава описанието на затворените системи. При това се оказва, че “системните закони” се проявяват във вид на аналогии, или логически хомологии на законите, представляващи формална идентичност, но отнасящи се към съвършено различни явления и даже дисциплини.”10 Във всички свои публикации Л. фон Берталанфи последователно отстоява тезата за това, че теория на отворените системи е най-подходящата изходна база за изграждане на обща теория на системите, и това той прави както в сравнение с модела “затворена система”, така и с моделите “хомеостаза”, “обратна връзка”, които лежат в основата на кибернетиката. Трябва също така да се отбележи, че като демонстрира и отстоява възможностите за обобщение на модела “отворена система”, Берталанфи не отрича кибернетичните модели, а се стреми към един бъдещ синтез и усъвършенстване на негова основа.11

Той обаче, не изследва основанията на тази своя идея. Базирайки се преди всичко на интуицията, на принципа за изоморфизъм, без да търси неговите дълбоки онтологически основания, Берталанфи изгражда своята обща теория на системите. Това е несъмнена слабост на неговите изследвания, които в цялост са завладяващи, оригинални и интересни. Ако се вземе за отправна точка фиксираната слабост, веднага се проявяват най-съществените недостатъци на цялото построение, които обясняват все пак защо Берталанфи не постига окончателен успех.

Първата и най-важна критична бележка, направена от редица последователи на Л. фон Берталанфи се отнася до понятието “отворена система”. Както А.Рапопорт почва, в теорията на Берталанфи се дава строго определение само на понятието “затворена система”, а отворената се определя като нещо допълнително спрямо затворената :  тази която не е затворена. По-късно В.Н.Садовский изтъква значително по-подробно размерите на тази слабост: “ Берталанфи по същество разглежда само особен клас отворени системи. В качеството на такъв при него са представени отворените системи, които се стремят към състояние на подвижно равновесие  (еквифиналните системи – това са частен вид на такива системи). Всяка система от подобен тип има някакво начално състояние, което може да варира в значителни граници, определен структурен механизъм и крайно състояние, което за всяка система е постоянно. Съгласно приетата теоретична позиция, структурата на системата определя нейното поведение и развитие, но в рамките на отворената система, структурата и механизмът на нейното въздействие върху системата не се анализира. Теорията просто не разполага  със средства за това.”12 Н.Ф.Овчинников, който задълбочено и многостранно изследва на времето идеята за запазване в науката и по-специално връзката системност – запазване, формулира особено показателна, точна и конструктивна критика. „Л. фон Берталанфи се стреми да класифицира системите по степента на тяхната изолираност от външните системи. В степента и характера на изолираността, той търси критерий за отличие на живите от неживите системи. Този критерий Л. фон Берталанфи вижда в това, че физиката изследва изолираните системи, а в същото време биологията има работа със затворени и отворени системи. Обаче ни се струва, че този критерий за различаване на живи и неживи системи едва ли може да бъде последователно проведен”13 Справедливостта на тази критика е повече от очевидна днес, когато физиката убедително демонстрира своя интерес и забележителни успехи в областта на отворените системи, както и факта, че явленията на самоорганизация (дисипативни структури, кинетични фазови преходи) са присъщи и на неживата природа. По-нататък,същият автор пише: “Понятието изолирана система се създава не за това, за да се остава в тази система. Това понятие е само средство за познанието на по-широки структури... Абсолютно затворена система се явява и абсолютно устойчива система. Ако се въведе диаметрално противоположното понятие, а именно понятието абсолютно отворена система, то ще трябва да признаем, че такива абсолютно отворени системи реално не съществуват, както реално не съществуват и абсолютно затворени и изолирани системи. Абстракцията абсолютно отворена система има известен смисъл. Тя позволява да се обърне внимание на това, че при анализа на системите и тяхната цялост е съществен не просто факта на отвореност, или обратното на изолираност на системата, а тази или друга степен на отвореност, или по друг начин на изолираност.”14 Става пределно ясно, че класът на отворените системи е твърде неопределен. Съществуват различни подкласове отворени системи (с различна степен на отвореност или изолираност) с различна кинетика на процесите и въпреки общото между тях – отвореността, те съществено се различават по свойствата си. Същността на системността не може директно да се обвърже с отвореността, с други думи – аспектът на отвореност не е този път, който самостоятелно ще ни отведе до същностното знание за система. При това, трябва не просто да се фиксира общото за огромния клас на отворените системи, а трябва да се направи допълнителен избор на базата на по-подходящ аспект. Пред мен съвсем основателно възникна въпросът: Кой клас на отворените системи е най-подходящ като изходна база за построяване на обща теория на системите? И отговорът на този въпрос в никакъв случай не може да бъде тривиален.

Л. фон Берталанфи дефинира понятието система по следния начин: “Система може да бъде определена като комплекс от взаимодействащи елементи f1, f2,f3… fn.”15, като тази дефиниция изобщо не засяга аспекта на отвореност, а е конструирана с оглед на максимална общност. Въпреки положените усилия, вероятно всички автори на общосистемни концепции след Берталанфи, са единни в оценката, че теория на отворените системи и принципа за изоморфизъм са слаб инструмент за построяване на обща теория на системите, но тази слабост се разбира твърде различно:

а/ Още в първите години след публикуване на идеите за обща теория на системите от самия Берталанфи, някои автори (примерно Р. Акоф) изтъкват, че определението за система, като комплекс от взаимодействащи елементи, води до елиминиране на нематериалните системи (концептуалните системи – идея, хипотеза, теория, език и пр.),т.е. този факт определено ограничава степента на обобщение, заради твърде силното изискване – взаимодействието. Но в определението на понятието “взаимодействие”само по себе си не е определен характера на елементите, тъй че то не изключва системи от нематериален тип.  Берталанфи отвръща на тази критика като пише: “обща теория на системите не се ограничава с изследването на материални системи, а се ползва към произволни “цялости”, състоящи се от взаимодействащи си компоненти.” Въпреки това уточнение, преобладаващото число автори считат, че понятието “взаимодействие”, както и да бъде определено то, заедно с ориентацията към модела “отворена система”, като абстрактен модел за проявяване на изоморфизми  (системни закони), поставят прекалено “заробващи” условия за понятието “система”, които обричат на неуспех опитите да се постигне необходимото обобщение  (всеобщност) за обща теория на системите.;

б/ Други автори обаче, виждат слабостта на теорията на отворените системи и принципа за изоморфизъм по друг начин. Като пример, В.Н.Садовский съвсем подробно показва, че теория на отворените системи, ползвана от Берталанфи, не разполага със средства за провеждане на структурен анализ на системите и такива важни въпроси на обща теория на системите като: какво представлява структурата и какви са пътищата за нейното опознаване?!, остават без отговор.16 Още по-остро и определено критикува П.К.Анохин: “ По същество, какво може, примерно специфично системно, да извлече изследователя физиолог от твърдението : “система – това е комплекс от взаимодействащи компоненти”, ако взаимодействието на частите на организма даже и за начинаещия изследовател се явява аксиоматичен фактор на живота?”17 Смисълът на тази посока на критиката, а тя се поддържа от също толкова внушителна група автори е, че изходния понятиен и логически апарат във варианта на Берталанфи е до толкова беден, че в него се губи същността на системността, а от тук и понижената ефективност в конкретната изследователска практика.

Както се вижда, критиката върви по две диаметрално противоположни посоки, но достига до един и същи извод – преосмисляне на основния замисъл за построяване на обща теория на системите.

Както вече посочих, идеята на Л. фон Берталанфи може достатъчно определено да се представи с помощта на следната схема:

 

ТЕОРИЯ НА                          АБСТРАКТЕН МОДЕЛ

ОТВОРЕНИТЕ         И                                           О Т С

СИСТЕМИ                             ИЗОМОРФИЗМИ

 

Изходна база в тази схема е теория на отворените системи, която позволява да формулира абстрактен модел за система и да се търсят сходства, изоморфизми в най-различни области от действителността. Общосистемните закони се проявяват именно като наличие на изоморфизъм.

Какво се предлага за усъвършенстване на тази схема?

Концепциите за нов усъвършенстван вариант на обща теория на системите са толкова много и толкова плътно покриват пространството на възможностите, че без преувеличение могат да се подредят като пера на ветрило.

Преобладаващото число от автори, критично настроени към подхода на Л. фон Берталанфи,  не отхвърлят идеята за обща теория на системите в най-общия и замисъл, но предлагат да се отхвърли изцяло схемата и замисъла на Берталанфи и да се конструира изцяло нова схема. Въпреки сериозните различия в новоизбраните пътища към построяване на теорията, повечето от тях се придържат също към определена обща схема. Нейната същност най-ясно и кратко изразява У.Рос Ъшби18: “ В тази област, понастоящем, ясно се различават две главни направления на изследване. Първото, достатъчно добре разработено от Берталанфи и неговите сътрудници, приема света такъв, какъвто го наблюдаваме : изследват се съдържащите се в него различни системи – зоологически, физиологически и пр., а след това се правят изводи за наблюдаваните закономерности. Този метод е емпирически в своята основа. При втория метод започват от другия край. Вместо това, да се изследва една система, след това втора, трета и т.н., следват противоположния принцип – разглеждат множеството от “всички мислими системи”, и след това съкращават това множество до по-рационални граници”19По-нататък Ъшби пише: “Методът на изследване на всички възможни системи, независимо от това, съществуват ли те в действително в реалния свят, широко се е прилагал в миналото и е доказал своята ценност в много от здраво оформилите се науки. Например, кристалографията изучава от една страна, всички видове кристали, които се срещат в природата, а от друга в своето математическо разклонение тя изследва всички техни теоретически възможни форми... По този начин, математическата кристалография образува основа или структура, по-съдържателна и богата, отколкото емпирическия материал, и на тази основа реалните кристали могат по естествен начин да бъдат подредени и съпоставени един с друг... Може да се каже, че подобна логическа основа трябва да представлява част от обща теория на системите. В реалния свят рядко се срещат обекти, представляващи подредени или съвършени множества. За да могат да бъдат съпоставяни реалните обекти, да се изследват техните взаимоотношения и управляващите ги закони, необходимо е да се разработи строга логика на системите, установяваща структура, в която всички съществуващи форми ще могат да намерят своите естествени места и взаимоотношения.”20 Методът на Ъшби – от множеството на всички мислими системи към обща теория на системите, следват авторите на почти всички нови варианти на обща теория на системите, отричащи схемата на Берталанфи, затова той може да се определи като схема на кардиналните новатори и да бъде наречен “схема на Ъшби”.

По-смекчен вариант на отричането е подходът, който може да се определи така: Защо трябва да се дава приоритет на определен модел на система и заедно с това на определена системна теория (като теория на отворените системи)?! Защо именно този, а не друг клас системи трябва да служи като изходен пункт при изграждане на обща теория на системите?! Като се лансира “равноправие” при различните частни системни теории и се приема, че всяка една от тях отразява определен аспект от феномена системност, може да се формулира друга възможност за построяване на обща теория на системите. Замисълът е следният – за изходна база да се приеме цялото множество от системни теории (с различна степен на общност), това множество непрекъснато ще се разширява с развитието на научното познание; различните теории на системите могат да се изследват и да се търси общото между тях, като това общо ще бъде описано съдържателно или формално в зависимост от състоянието на развитие; обща теория на системите би могла да бъде построена като метатеория на съществуващите системни теории.

Общата схема на Берталанфи остава непроменена като щрих, но изходната база е значително разширена – цялото съществуващо множество от системни теории, разглеждани в “равноправие” без предпочитания, като самото разбиране за обща теория на системите търпи също съществени промени – тя става метатеория. Този подход би могъл да се нарече модифицирана обща схема на Берталанфи.

Съществува и трета възможност – да се промени изходната база по схемата на Берталанфи, без да се променя схемата и генералния замисъл. С други думи да се ползва за изходна база не този клас отворени системи, които Берталанфи ползва, а евентуално друг, който по-явно схваща същността на системността и по-лесно и естествено може да бъде обобщен до обща теория на системите, проявявайки и обяснявайки аналогиите и изоморфизмите в различните сфери на действителността.

Очевидно, в този трети случай, авторите остават най-близо до замисъла на Берталанфи, но променят изходната база, която трябва да притежава необходимите качества, затова този подход може да бъде наречен “схема на Берталанфи с модифицирана изходна база”.

И така, критиката на концепцията на Л. фон Берталанфи се конкретизира в разработки по три направления:

- Схема на У.Рос Ъшби;

- Модифицирана обща схема на Берталанфи;

- Схема на Берталанфи с модифицирана изходна база.

Тъй като и до днес не съществува достатъчно ефективен и общопризнат вариант на обща теория на системите, не е категорично ясно коя от формулираните възможности води най-пряко до решение на задачата за построяване на такава теория. Хронологически, през 50-те и 60-те години на ХХ-ти век най-предпочитана е схемата на Ъшби и по нея има най-много публикации. Но въпреки усилията и някои несъмнени резултати, това направление не постига необходимия успех, нещо повече, постепенно все повече системолози осъзнават неговата ограниченост. През 70-те години активно се разработваше обща теория на системите като метатеория и се наблягаше на методологическия аспект на общосистемната проблематика, съпътствана от упоритата критика на авторите привързани към възможността за създаване на обща теория на системите като онтология. По това време се появи обща теория на функционалните системи (П.К.Анохин 1973г.) в достатъчно завършен вид, като убедително свидетелство, че възможностите на тъй наречената “предметна обща теория на системите” не се изчерпани. Разбира се, очертаните три възможности за разработка и усъвършенстване на теорията не бива рязко да се противопоставят, те са по-скоро помощна конструкция за разбирането на логиката на мисълта в тази област и подреждането на ветрилото от нови варианти на обща теория на системите след пионерския труд на Берталанфи.

*1 Направления на разработка на обща теория на системите изпълнени по схемата на У. Рос Ъшби.

Математическа обща теория на системите.

 

Както е известно, през 1954г. по инициатива на Л. фон Берталанфи, А.Рапопорт, К. Болдуин и Р. Жерар се създава “Общество за изследвания по обща теория на системите”. От 1956г. започва издаването на списание “General Systems”, което ежегодно публикува статии на тема системен подход, обща теория на системите и приложения. Не след дълго – 1960 г. в САЩ се създава втора научно-изследователска организация, която също има за цел разработка на проблемите на системния подход и обща теория на системите – става дума за Център по системни изследвания. Директор на този институт по това време е М.Месарович, един от водещите автори при разработка на математическа обща теория на системите. По това време започва издаването на “Matematical System Theory”(1967г.). Това организационно разделение съответства на възникването на нова концепция за обща теория на системите – математическа обща теория на системите, която получава значително развитие през 60-те и 70-те години.21

Понятието “система” играе ключова роля във всяка общосистемна или частно-системна теория и отразява в себе си нейния замисъл и качества. Както отбелязва В.Н.Садовский, задачата за даване на определение на система в обща теория на системите е твърде специфична и може да се разглежда като съществена част от методите за построяване на такава теория.22 Ако се концентрираме върху “възловото звено” – понятието “система”, можем ефективно да разкрием замисъла, качествата и недостатъците на един или друг вариант на обща теория на системите, по възможно най-компактния начин.

Ще цитирам няколко показателни определения за “система”, популярни в това направление на изследване:

-“Система – това е множество от обекти, заедно с отношенията между обектите и между техните атрибути” (А. Хол, Р. Фейджин);

-“Система – това е множество от свързани действащи елементи” (О. Ланге”);

-“Лингвистично определение: Абстрактна система се нарича множество от правилни твърдения (формули) (а);

-“Явно определение: Абстрактна система се нарича собствено   подмножество ХS на множеството Х, т.е. Х = Х1 х Х2 х Х3... х Хк ,      R = { R1, R2,… RJ }; (б)

-“ Неявно (синтактическо) определение: абстрактна система се определя : 1. От някакво множество неявно определени формални обекти. 2. От някакво множество елементарни преобразувания Т. 3. Някакво множество от правила Р за преобразуване на последователност от елементите Т. 4. Някакво множество от твърдения, определящи изходния вид на формалните обекти; тези твърдения се използват при построяване на нови производни обекти. (в)”;

-“За дадено семейство от множества Х* =  { X1, X2, … Xk }, система (абстрактна система) се определя като отношение върху Х*, т.е. S X1 x X2 x … x Xk, където “ х “ означава декартово произведение на множествата. Множествата Х1, Х2,... Хк, на които се определя отношението, се наричат обекти.  (г)”;

(а), (б), (в), (г) – определение на М. Месарович.

Във всички тези определения понятието “система” се определя като множество или като отношение и както се отбелязва в анализите23, не бива да се преувеличава разликата в тези определения, защото отношението в математиката също се определя като множество, затова може да се говори за единна теоретико-множествена трактовка на понятието. Теоретико-множественото разбиране за система е с подчертана общност и тя се постига на базата на общността на математическото понятие множество, на което са наложени слаби ограничения (декартово произведение  и пр.). Както в цялата математика, така и тук, изходно е понятието множество, а от това следва, че математическата теория на системите има същия характер на общонаучност, както и математиката и разбира се, същите затруднения в обосноваването си като нея.

Различните класове системи се строят, като се налагат допълнителни ограничения върху изходното понятие, то става по-богато и по-конкретно, но се ограничава неговата общност – така се определя не система изобщо, а клас системи. По този път може да се достигне до теория на сложни и йерархично организирани системи24.

Но с развитието на математическата обща теория на системите се осъзнаха и определени слаби страни на теоретико-множествената трактовка и са формулирани сериозни възражения против подобно разбиране, които не бива да бъдат пренебрегвани:

1. А. Ангайл още от самото начало на системните изследвания отбелязва, че “структурата на цялото не може да бъде описана в термините на отношенията”25, и че “системата не общо отношение”26. Неговата аргументация е, че доколкото отношенията са бинарни или се свеждат до бинарни, то системата е цялостна организация, която включва неопределено число елементи и тя не се свежда до бинарни отношения. Системността има принципно различна природа. Ако при категорията “отношение” връзката на съотносимите предмети е пряка, неопосредствана от други звена, то в системата елементите са свързани един с друг и чрез връзката им с цялото. На тази база А.Ангайл прави извода, че отношение и система са две различни логически категории, и че системата като явление не може да се анализира чрез категорията отношение.

2. По-късно Е.Р.Раннап, Ю.А.Шрьодер, А.А.Шаров изтъкват един значително по разгърнат списък от аргументи против тълкуването на понятието “система” като множество.27 Без да цитирам подробно този развит в пет позиции списък, ще резюмирам, че той има за изходна точка тезата, че при формиране на множество изходни са елементите, а при системата изходно е това, че тя е цяло, което се разчленява на елементи. Допустимо е различно разчленяване на цялото. Фактически, системата не е множество, но може да бъде разглеждана като множество (или множества). Авторите предлагат и начин да се излезе от затруднението, като системата се разглежда като клас от множества  (различните разчленявания), между които е установено многозначно съответствие, позволяващо да се свържат едно с друго различните разчленявания и описания на системата и да се съди по този начин за цялото.

3. Особен интерес представлява критиката към теоретико-множествената трактовка на понятието “система” отправена от И.З.Цехмистро, която почива на анализи на квантовомеханичните закони и подробно развита философска теория – диалектика на множественото и единното.28 Ядрото на тази критика накратко може да се опише така: Не бива да се абсолютизира множествената представа за света. Общосистемните концепции, които ползват теоретико-множествени идеи за представяне на понятието “система” приемат понятията “множество” и “елемент” като интуитивно очевидни и строят обща теория на системите. Това обаче, е допустимо за частните теории, но не и за обща теория на системите,тъй като на това ниво на обобщения понятията “множество” и елемент” имат относителен статус и не могат да бъдат изходни. “Множество” и “елемент” трябва да бъдат релативизирани и тогава изходни могат да бъдат – “множество – единство(цялост)”,т.е. множествеността и нейната противоположност –цялостта, която изключва всякаква възможност за разлагане на елементи и тяхното отделяне. Едва с развитието на квантовата механика се прояви този аспект на света, който показа, че чисто множествената представа за света е относителна и тя трябва да бъде допълнена с представата за цялост, която по принцип не допуска разложимост на множество.

Възраженията срещу теоретико-множествената трактовка на система, не бива да се разбират като възражения срещу ползването на математика и математически методи в обща теория на системите. Те са гласове против неправилното ползване на математиката в тази област и най-главното, против поставянето на математиката в основата на общосистемното мислене.

Както сам М.Месарович отбелязва, програмата на математическа обща теория на системите се формира под действието на три научни школи : тази на Берталанфи, на Винер и на Сайман, но “Берталанфи сред другите научни дисциплини отделя особено математиката и решително отстоява, че създаването на математическа теория на системите противоречи на основното разбиране за обща теория на системите. Нашият интерес предизвика тук главно идеята за необходимост от създаване на обща теория на системите. В същото време, нашата конкретна програма се явява по-скоро резултат от нашето несъгласие с възгледите и подходите, предложени по-рано.”29 Очевидно, в математическа обща теория на системите, вниманието е насочено в съвсем друга посока. Универсалност се търси в универсалността на формалния метод. Идеята за универсалност, която почива върху универсалност на определена форма на запазване, фактически отпада изцяло и обща теория на системите се разбира като математика, а не като качествено нова теория, позволяваща едновременно провеждане на качествен и количествен анализ и описание. Разбира се, тази особеност на математическа теория на системите е забелязана веднага, като се посочва, че по същество не може да се отдели специфично системния подход в рамките на тази теория, от обикновеното математическо изследване.30 Именно затова, математическа обща теория на системите би било по-правилно да се разглежда, като клон на математиката, отколкото като вариант на обща теория на системите в собствен смисъл. Като варианти на математическа обща теория на системите трябва да се разглеждат предложените от Л.А.Заде31 и Н. Рашевски32 виждания за обща теория на системите, които почиват на по-съдържателни понятия за множество и отношения (размити множества, организмични множества и пр.), но фактически представляват опити да се построят нови клонове от математиката, отколкото нови варианти на обща теория на системите.

Без да се пренебрегват успехите на математическа обща теория на системите, които се изразяват преди всичко в разширяване на сферата на приложение на математиката в теория на управлението (кибернетиката), трябва да се подчертае, че като опит за усъвършенстване на замисъла за построяване на обща теория на системите, тя претърпява неуспех. Собствената област на теория на системите – сложните самоорганизиращи се системи, остават извън възможностите на математическата обща теория на системите или е направено твърде малко за разбиране на същността им. Нещо повече, може определено да се счита, че с това направление се развиват традиционни методи в науката, демонстрират се техните неизползвани до край възможности, но като общосистемен замисъл, се прави отстъпление от вече постигнатото от Берталанфи. Не традиционният математически подход (чрез формализация) ще изведе общосистемното мислене на нови височини, а точно обратното, развитието и усъвършенстването на обща теория на системите може да доведе до възникване на нов стил и клонове в математиката, до преосмисляне на нейните основания. Във всеки случай, неуспехът на математическа обща теория на системите, подчертава оригиналността на пионерските разработки  (Берталанфи) и решително сочи, че усилията на системолозите трябва да се съсредоточат не в областта на математическата универсалност, а в качествено нова област на научното знание, която съчетава в себе си възможността за качествено и количествено описание и анализ, за съдържателно и формално разглеждане на действителността. Много по-вероятно е развитието на идеите в обща теория на системите да станат евристика за развитие на математическото знание, отколкото сега съществуващото математическо знание да стане евристика за обща теория на системите.

 

Параметричен вариант на обща теория на системите.

 

Схемата на У.Рос Ъшби би могла да се реализира по различни начини. Един такъв твърде впечатляващ и оригинален начин е параметрическият вариант на обща теория на системите33, който е развит от А.И.Уьомов и сътрудници. В концепцията на Уьомов се избягват затрудненията пред всеобщността на теорията свързани с прекалено силните условия за системност и се постига степен на общност, като тази в математическа обща теория на системите, но това става по начин, при който се преодоляват някой от слабостите на математическа обща теория на системите. Как става това?

Понятието “система”тук се въвежда на базата на подробно философско-методологическо изследване. Авторът започва с определенията за “система”, които се ползват математическа обща теория на системите и констатира, че конструкцията множество с отношения не позволява в повечето случаи да се направи определено разграничение между система и несистема. Силните определения, които използват различни частни видове отношения и признават тях като системообразуващи не могат да постигнат нужната всеобщност. А.И.Уьомов забелязва, че всички силни определения (с по-малък обем) имат обща черта – задава се някакъв тип отношение, т.е. фиксира се някакво свойство, тогава всички определения могат да се изразят със следните логически формули:

 

[ R (m) ] P* ;  [ R (m) ] P** ;  [ R (m) ] P***

като:                m – е множество (променлива);

 

R – е отношение (променлива);

 

P*, P**,P*** - е свойство (системообразуващо, константа)

 

Естествено обобщение на този тип определения е да се замени константата с променлива и тогава да се получи следното определение:  “Система – това е множество от обекти, върху които се реализира отношение с предварително зададено свойство”34 То се изразява с формулата:

 

[ R  (m)  ]  P

 

В своята монография от 1978г. “Системный подход и общая теория систем”, Уьомов демонстрира подробен анализ на няколко десетки определения за система на базата на специално разработена символика и убедително показва общото в логическата структура на всички определения. При това става ясно, че ако се заменят местата на понятията свойство и отношение, т.е. “Система се нарича всеки обект, който обладава някакво свойство при предварително зададено отношение”, логическата структура не се променя. Обобщението на понятието “система” тук се постига на базата на определение чрез абстракция  (абстрахиране от конкретните свойства и отношения). Остава най-устойчивото в различните определения – тяхната логическа структура, която е обща. Именно това общо се взема като определение на понятието и тогава: “Обект, който се явява система по някое от “конкретните” определения, ще бъде система и в съответствие с нашето определение Всеки обект, който е система по нашето определение, ще бъде система по някое от “конкретните” определения”35- пише Уьомов.

Виртуозно избягване от трудностите пред обща теория на системите! Направено е ясно разграничаване на система от несистема, преодоляна е дилемата “общност – тривиалност”, като е постигната без съмнение всеобщност, а самото понятие “система” се релативизира – спрямо определено фиксирано свойство може да се констатира системност, която обаче ще изчезне, ако се вземе за отправно друго свойство.

Авторът анализира и друг важен и интересен въпрос – пълнотата на определението. Необходимо ли е да се добавя още нещо към полученото определение, ще стане ли то по-пълно и завършено?! Уьомов пише: “Следва преди всичко да се отбележи, че резултатът от полемиката по повод определение на понятието “система”, се определя от решението на по-фундаментален проблем, а именно от проблема за категориалната структура на познанието за окръжаващия ни свят. Образуват ли категориите “вещ”, “свойство” и “отношение” някаква относително затворена система, в рамките на която е възможно такова познание или те трябва да бъдат допълнени от четвърта категория – категорията “композиция”? Струва си да се постави въпросът по този начин и отрицателният отговор е очевиден”36.

И така в параметричният вариант на обща теория на системите е направена сериозна крачка – въведено е всеобщо понятие за система на базата на категориите “вещ”, “свойство” и “отношение” в достатъчно пълен и завършено обоснован вид. Следва втора крачка – всяка теория, освен общи понятия, трябва да има и емпирична база. И тук, както и при въвежда на централното понятие Уьомов следва съвършено различен от Берталанфи път – пътя на общосистемните параметри.

Общо системните закономерности, в отличие от законите на конкретните науки, трябва да са приложими и валидни към всякакви системи. Следователно те трябва да са формулирани за такива характеристики, които са присъщи на всички системи, а това могат да бъдат някакъв набор от отношения  (релационни общосистемни параметри) или някакъв набор от свойства  (атрибутивни общосистемни параметри). “Задачата, която трябва да решава параметрическата обща теория на системите може да се определи така: да се проявят общосистемните параметри и да се установи връзката между тях, която може да се нарече общосистемна закономерност”37

Могат ли да се отправят критични бележки към толкова грижливо замислен и последователно изпълнен вариант на обща теория на системите?! Фронталната атака на критиката тук може да разкрие само несъществени слабости и да се отнася до второразредни подробности, но защо все пак параметричният вариант не се наложил и не е общоприет най-малко като работна теория?

Параметричният вариант на обща теория на системите е без съмнение оригинален, демонстрирал своята пълнота и самостоятелност вариант, който по-убедително преодолява затруднението “общност – тривиалност”, обаче относно методологическата ефективност спрямо комплексните и глобални проблеми не могат да се изтъкнат кой знае какви активи. В конкретната изследователска и организационно-практическа дейност този вариант не показва забележима евристичност и лесна приложимост.

Основната слабост е тази, че обобщението на понятието “система” е постигнато по абстрактен и формален път, а не на базата на принципа за развитие, което е в пълен разрез с ориентацията към категориалните структури на диалектиката. Колкото хитроумно и логически издържано да е това обобщение, то не може да се освободи от главния недостатък на формалната всеобщност – бедно съдържание. Може веднага да се попита: необходимо ли е да се признава на всяка цена “равноправието” на всички определения за система?  “Равноправни” ли са различните свойства и отношения, които се приемат за отправни, системообразуващи?! Да, равноправни са в логическо отношение, като свойства и отношения изобщо, но в онтологическо отношение, същите тези свойства и отношения не са равноправни. Някой от тях са базови и определящи, носещи, а други вторични, несъществени, неопределящи за явленията. Тогава, кои свойства и отношения са определящи за явлението системност?! (По този въпрос в концепцията на Берталанфи (и на Богданов) има достатъчно ясно формулирана идея и тя не бива да се пренебрегва.)

Става дума за идеята за съществената връзка между система и запазване, която може да се извлече чрез цялостно осмисляне на замисъла на Берталанфи, но също така е специално подчертана от него: “Централно в динамическата теория (на системите) се явява понятието устойчивост, т.е. реакцията на системата на деформация”38- пише Берталанфи. Редица автори39, по-късно също отбелязват съществеността на връзката и подчертават, че понятието устойчивост (запазване) съдържа в себе си особена натовареност при даване на определение за система, че устойчивостта е най-общо свойство на всякакви системи, което определя другите  свойства на системата.40 Ето, този съществен момент остава в дълбока сянка в параметричния вариант на обща теория на системите. Разбира се, той би могъл да се актуализира, чрез насочване на вниманието към точно определени общосистемни параметри, точно тези свързани с запазването (или самозапазването), но това не се прави, преследвайки всеобщност. Условие за подобна актуализация е също така наличието на виждане за единство на формите на запазване (универсалност на самозапазването), което няма как да бъде развито в параметричния вариант.

Подчертано силен и привлекателен момент в параметричната обща теория на системите е определението на понятието “система” чрез категориалния блок – вещ, свойство и отношение. Така се създава здрав мост към системата на философските категории и пряко се заимства философският метод за определение на понятия с пределна степен на общност, чрез изясняване на тяхната връзка и преходите между тях. Но възниква друг въпрос – това ли е най-подходящия категориален блок за определение на понятието “система” в рамките на обща теория на системите. Безспорно, категориите “вещ”, “свойство” и “отношение” вършат работа, но могат ли да се намерят други категории, които да са по-подходящи?

Струва ми се, че с развитието на диалектиката като теория не може да не се набие на очи категориалния блок : движение – запазване – изменение в разбирането, което беше посочено в началото на този текст. Могат да се посочат сериозни аргументи в защита на такова виждане:

-Ето как сравнява категориалните блокове Б.В.Кучевский : “Категориите “вещ – отношение” и “устойчивост – изменение” това са такива понятия, които служат за фиксиране на една и съща същност на битието, но в различни онтологически ракурси. Първите улавят предметния аспект, а вторите аспекта на преход, формиране и развитие, движение и динамизъм на външния свят. Във вторите предметността на битието е скрита, в тях в най-абстрактна форма се отразяват моментите на движението, взето само по себе си.”41 Именно това качество на категориите  “ запазване – изменение” ги прави изключително удобни за теоретично описание на действителността за разлика от първите, които се ползват при непосредствена емпирична фиксация на същата действителност.;

-Ориентирайки се към категориалния блок “запазване-изменение” по същество се прави мост към богата философска и научна традиция, защото противоречието, което отразяват тази двойка категории винаги е в центъра на философските и научни търсения, в качеството си на своеобразен вечен и определящ проблем за развиващата се наука. В посредничеството на тези категории става възможно коректно и строго ползване на резултатите от различни области на науката при разработване на въпроса за системността, без да се правят изкуствени логически конструкции. Категориите “запазване – изменение” са родствено свързани с редица общо научни понятия като: инвариант, симетрия, асиметрия, елемент, множество, група, структура, информация, вариационни принципи, закони за запазване и пр., което позволява да се постави въпроса за общосистемни закони с по-изявена методологическа ефективност;

-Пътят към философско ниво на знанието е значително по-облекчен, защото категорията движение е централна в системата на философските категории и е отправна за осъзнаване на онтологическото съдържание на категорията “материя”;

Тези аргументи са достатъчни, за да не се остави неразработена идеята за ползване на категориалния блок “движение – запазване – изменение”, при определяне на понятието “система” и в този процес с успех може да се ползва опита натрупан при разработката на параметричния вариант на обща теория на системите.

 

Система и симетрия.

 

След параметричната обща теория на системите на А.И. Уьомов, беше разработена друга общосистемна концепция, също изградена по схемата на Ъшби, това е концепцията на Ю.А.Урманцев, подчертаваща важната връзка между система и симетрия.42

Избирайки аксиоматичен начин на построяване, както в математическата обща теория на системите, така и тук се поставя въпросът за “абстрактна система”, като  всички останали системи са нейни интерпретации и конкретни реализации. Ю.А.Урманцев строи своето обобщено понятие за абстрактна система под формата на четири стъпки: Стъпка:

“1. Към отбор от универсума М по единно основание А0i някаква съвкупност от обекти M0i, което по-нататък се нарича множество от първични елементи.

2. Към налагане върху първичните елементи на определени отношения на единство R1i и към образуване благодарение на това по закон Z1i множество от композиции M1i.

3. Към такова изменение на композициите на множеството M1i и към такъв извод съгласно отношенията R2i, R3i,… Rs+1i и законите M2i, M3i, …Ms+1i, при който композициите от всички тези множества се оказват построени от първични елементи на едно и също множество M0i.

4. Към извод за дадени  Аi, Ri, Zi множества от обекти Mi или системи Si = Mi = { M0i, M1i, … Ms+1i }”43

Тези четири крачки могат да се разбират в два плана: в гносеологически – като алгоритъм за построяване на абстрактна система; в онтологически – като отражение на всеобщ процес на системообразуване.

Самото определение за система е следното:

“ Система  S – това е  i - тото  множество композиции Mi, построено по отношения  rj от множеството отношения  { Ri }, операции  оv от множеството

операции  { Oi }, закони за композиция  zm от множеството закони за композиция  { Zi } от първични елементи  kl от множеството  { Moi }, изделено по основание  Aoi от множеството М”44

Основното в определението е тройката символи Аo, Ri, Zi, както подчертава и авторът. Разликата в определенията за система на А.И.Уьомов и Ю.А.Урманцев, по която дълго се водеше спор – две или три определености са необходими и достатъчни за въвеждане на абстрактна система не бива да се преувеличават. По същество Урманцев не излиза от категориалния блок “ вещ – свойство-отношение”, ето защо може да се счита, че определението на Уьомов съдържа в неявен вид законите за композиция. Предимството на определението на Урманцев е само в това, че специално насочва вниманието към закономерностите по подреждане на елементите в система, така че да се избягнат някои нееднозначности, но като общосистемно определение то е еквивалентно на определението на Уьомов. Трябва да се подчертае, че в развитите варианти на обща теория на системите по схемата на Ъшби се постига една и съща степен на общност. В.Н. Садовский пише – система по М.Месарович ще бъде система по А.И.Уьомов (а може да се добави и по Ю.А.Урманцев)  и обратно. Разликата в тези определения не е в тяхната степен на общност, всички те почиват на определени теоретико-множествени конструкции (но всеобщността им се определя от обема на понятието множество) и затова те могат да бъдат отъждествени по ниво на абстрактност и формалност, а е в това как се получават тези абстракции и в какъв план се конкретизират с развитие на теорията. Ето защо, въпреки че всички тези понятия за “система” се припокриват по обем, те не са еквивалентни като познавателни конструкции.

В този план, без да възпроизвеждам подробно как разгръща своята обща теория на системите Ю.А.Урманцев, ще отбележа, че това става в дванадесет основни твърдения (теореми)45, чрез които авторът достига до оригинални и важни за осъзнаване на общосистемната проблематика резултати.

Въпреки своята оригиналност и богатство на ценни идеи варианта на Ю.А.Урманцев подлежи на сериозна критика. Преди всичко, прави впечатление, че теорията, от понятието абстрактна система, до цялостното изложение като система от теореми от 1 до 12 е изградена като един алгоритъм. Действително, изложението просто се набива на очи, като алгоритъм за построяване на обща теория на системите. Но тогава трябва да се попита – завършен ли е този процес, построена ли е по този алгоритъм обща теория на системите?! На този въпрос трябва за съжаление да се отговори отрицателно.

Откривайки важната за обща теория на системите връзка между система и запазване, чрез моста : система – група – симетрия – запазване, авторът разбира обща теория на системите като алгоритъм за класификация и оставя най-важния в този случай въпрос за универсалното запазване без внимание. На фона на идеята за симетрия, където се създават всички условия за поставяне на този въпрос и евентуално предлагане на оригинално решение, той остава в сянка и се споменава мимоходом. Този пропуск може да се обясни вероятно с прекалените надежди, които авторът храни към формалния подход и ограничеността на апарата, който конкретно се ползва. Той носи всички слабости, които вече бяха подложени на критика при математическа теория на системите. Въпреки този съществен недостатък, варианта на Урманцев допринася значително за развитие на направлението и демонстрира, че обща теория на системите може да съчетае всеобщност и методологическа ефективност, дори в сковаващата форма на възприетия подход.

От проведеният анализ на групата варианти на обща теория на системите, разработени по схемата на У.Рос Ъшби, всяка по свой оригинален начин допринася за осъзнаване на трудността на задачата – обща теория на системите. Доста ясно се вижда, че в някои отношения желанието да се предложи решение на проблема, даже води до отстъпление от вече завоювани позиции (Л. фон Берталанфи). Затова, като компенсация изпъкват някои перспективни идеи : идеята за необходимост от връзка и взаимодействие с философското знание при решаване на дилемата “общност – тривиалност”; качествено различния статус на обща теория на системите различен от този на математиката от една страна (частните науки) и философията от друга – общонаучен статус; изграждане на система от категории и закони на общонаучно ниво на знанието; осъзнаване на важността на връзката между система и запазване и поставяне на въпроса за универсална форма на запазване като естествена база за класификация и пр. Именно разработката и живият опит на тези варианти на обща теория на системите показаха в явен вид ограничеността на формалния метод и насочиха търсенето в посока,при която той играе подчинена роля.

 

*2 Варианти на обща теория на системите изградени по модифицирана обща схема на Л. фон Берталанфи.

Основният замисъл на модифицираната обща схема е да се ползва информацията от всички възникнали вече варианти на теория на системите (по-специализирани или по-общи, и чрез сравнително метатеоретично изследване да се изгради обща теория на системите като методология, която в най-строгия си вид трябва да приеме формата на метатеория на системните теории. Този замисъл се реализира в най-различни форми:

-Общосистемната концепция на Дж.Клир46(общ решател на системни проблеми);

-Мироглед и теория в широк смисъл на К.Боулдинг и А.Рапопорт47;

-Системен подход при И.В.Блауберг и Е.Г. Юдин48;

-Системна философия при Е. Ласло49;

Най- последователна и разгърната реализация на модифицираната обща схема е демонстрирана от В.Н.Садовский в серия статии и монографията “Основания общей теории систем”50 Напълно оправдано е да се направи анализ на примера на варинта на Садовский и да се направят изводи.

В.Н. Садовский още в началото на своята монография се спира на трудностите от принципно естество, които съпътстват изграждането на понятие за система в обща теория на системите. Той пише: “... възникват големи съмнения във възможността за построяване на единно всеобщо определение на понятието “система”, при това такова, че от него в качеството на отделни видове системи да бъдат получени и формализираните знакови системи, живия организъм, и системите за управление, а също и различните икономически системи, науката като система, многообразието на биологичните системи на различни нива, социалните системи и пр.”51 Така той подготвя извода, че най-ефективният път за разкриване на съдържанието на понятието “система” се състои в съдържателното разглеждане на многообразието от значения на това понятие, но за съжаление реално не го осъществява, а до голяма степен прави точно обратното. Материалът за анализ е множеството от определения на понятието в научната литература, а резултатът ще бъде – семейство от значения на същото. Авторът специално подчертава, че даването на строго определение в силно абстрактните научни дисциплини е извънредно важна задача, без чийто решаване е невъзможен съществен прогрес, а в обща теория на системите, даването на строго определение на понятието “система” е твърде специфично и може да се разглежда като част от методите за построяване на такава теория.

Съдържателният анализ започва от широко разпространената представа за “система”, “като цялостно множество взаимосвързани елементи”, постепенно уточнявайки и разкривайки съдържанието на тази представа. Съдържателното описание позволява по-нататък да се построи схема, която напълно разкрива обема на понятието,както и различните му конкретизации. Това авторът прави по следния начин: отделя се съвкупност от съдържателни признаци, които интуитивно се свързват със система, като тази съвкупност се разделя на три групи – А, Б, С.

Към група А се отнасят признаците, характеризиращи вътрешния строеж на системата:  множество, елемент, отношение, свойство, връзка, канал на връзката, взаимодействие, цялост, подсистема, организация, структура, водеща част на системата, подсистема вземаща решение, йерархичен строеж на системата и др.

Към група Б се отнасят признаците, характеризиращи специфично системни свойства: изолация, взаимодействие, интеграция, диференциация, децентрализация, централизация,състояние на системата, цялост на системата, стабилност, възприемане запазване и преработка на информация, обратна връзка, равновесие, подвижно равновесие, регулация, управление, саморегулация, самоуправление, конкуренция, кооперация и др.

Група С съдържа признаците, които се отнасят до поведението на системата : среда, състояние на системата, поведение, цялост, дейност, функция и функциониране, изменение, адаптация, акомодация, хомеостаза, растеж, еволюция, развитие, генезис, обучение, еквифиналност, насоченост на поведението и др.

Авторът с пълно право оставя настрана въпросите свързани с очевидните пресичания, а също и пълнотата на списъците на изброените признаци в отделните групи и в цялост. Той пише: “...предлагаме следния възможен начин за въвеждане в рамките на обща теория на системите семейство от понятия “система”. Различните възможни непротиворечиви набори от признаци, както от една група, така и от различните групи задават особени определения на понятието “система”, които естествено, могат да се изразят на съдържателен и /или / формален език.”52 Ясно е,че така могат да бъдат построени всички определения, които се срещат в литературата и евентуално, които ще възникнат в бъдеще. Тази схема обаче, както посочва и самия автор, не решава въпроса за “долната и горната граница” на системност. Очевидно, тя е подходяща за начало в изследването по отношение на определяне на понятието “система”, но ако трябва само с такова определение да пристъпим към конкретна изследователска практика, то няма да върши много работа.

В.Н. Садовский провежда непосредствено изследване на множество от 34 определения за “система”, които са получили най-широко разпространение53, като тези определения също са класифицирани в три групи:

- I-ва група: определения, третиращи “система”, като клас математически модели (това са определенията от математическа теория на системите);

- II-ра група: (най-значителна по обем) съдържа определения, построени на базата на понятията “елемент”, “отношение”, “връзка”,”цяло” с по-изразена методологическа насоченост;

- III-та група: обхваща определения които включват понятията “вход”, “изход”, “преработка на информация”, “обратна връзка”,”управление” и пр., които представят по-специализирани представи за система и в частност кибернетичните системи.

Наборът от компоненти включва:

-характеристика на изходните образувания, съставящи системата (А1);

-характеристика на съчетанията на тези образувания (А2);

-фиксация на наличието на отношения и връзки между изходните образувания (а);

-характеристика на полученото при наличието на първите три компонента образувание (б1);

-фиксация на функционирането на такова образувание (б2);

-наличие на допълнителни характеристики (с).

Като се анализират тези компоненти и съчетанията им в различните определения могат да се направят следните изводи: Съществува крайна нееднородност на описанията в различните определения на един и същ компонент – А1, А2, б1, б2, а и с ; Съществуват определени връзки, общи за различните определения – в явен вид се дава А1, характеристика на съчетанията на изходните образувания в термините А2, и / или б1, останалите компоненти играят спомагателна роля. Садовский пише: “ Откритата структура на определенията “система” е базова, характеризираща във всеки случай твърде голям клас системи. Внасянето на допълнителни признаци в тази структура, води до конкретизация на базовото определение и дава определени класове системи. Що се отнася до определенията в първата група, то те могат да бъдат разглеждани като математически израз на базовото определение.”54

След подробен анализ на теоретико-множествената представа за система, с опит да се отчете критиката в тази посока, Садовский дава обобщено определение за “система” така : “ По такъв начин, в класа от множества, с помощта на които се определя система е необходимо да се различават : подклас от множества  { Mis }, където  i = a, b, g ... (тези множества представляват разчленяване на системата, като изходен обект, на елементи), подклас множества  { Ljs }, където j = a, b, c …(тези множества се образуват от следващото разчленяване на елементите), и, накрая подкласа от множества {Kks}, където  k = 1,2,3…(във всяко от тези множества изходната система е включена в качеството си на елемент). В резултат идваме до следното определение на понятието “система” – система S, представлява клас от множества S = { Mis, Ljs, Kks }, като  { Mis},{ Ljs }, {Kks } са различни подкласове от множества, с набор от съответствия за всяка двойка от множества, взети както от един подклас, така и от различни подкласове.”55

Първото, което се натрапва веднага е удивителното съвпадение на крайните резултати, ако ги съпоставим с резултатите на Уьомов, въпреки че авторите вървят към обща теория на системите по различни пътища. Обобщението, което прави Садовский е отново обобщение чрез формална абстракция, която почива на логическата структура на предложените в литературата определения на “система”. Във вида предложен от Садовский, метатеоретичното изследване на понятието “система” не прибавя нищо ново в сравнение с разработките изпълнени по схемата на Ъшби. Големите очаквания пропадат, като за това играе съществена роля предубедеността на автора по въпроса за възможността да се даде единно всеобщо определение за “система”. В.Н.Садовский е добър познавач на творчеството на Л.фон Берталанфи, но той оставя без внимание централната идея на Берталанфи да се постигне универсалност на понятието “система” на базата на универсалност на определена форма на запазване, както и по-общата идея за съществената връзка между система и запазване. Критичните бележки, отправени към Уьомов, със същия успех биха могли да бъдат отправени и тук. Лансирайки “демокрация” и “равноправие” сред всички предложени определения за “система”, Садовский не оценя подобаващо и не осъзнава, че анализът на множеството от определения може да изтъкне група определения (или дори едно определение), което внася по-голям и по-съществен принос в разбиране на феномена система. По този начин се пренебрегва метода за движение на мисълта от анализа на най-развитите, най-ярките и най-изявените форми на явлението към общото и същественото в него. Очевидно, изследването на Садовский е поставено изцяло в логико-схематичен план, а онтологическите аспекти са дълбоко скрити в контекста на системните теории, служещи за изходна база и в резултат се получава абстрактна формална схема, която не казва нищо повече от това, което се получава  в математическа обща теория на системите.

Нещо повече, определението за “система” (обобщеното теоретико-множествено определение) се превръща в определение на понятието „йерархия”. Но понятията „система” и „йерархия”, колкото и да са свързани, не се припокриват. Характерното разслояване, при описанието изследването и обяснението в системния подход, на три нива – елементи, система и метасистема  (надсистема), въпреки че е изключително важно за този подход, далече не го изчерпва. Понятието “система” е изходно и първично и от него,следвайки неговата вътрешна логика, трябва да се получи понятието “йерархия”, а не понятието „йерархия” да служи за определение на понятието „система”.

Статусът на обща теория на системите се изследва подробно в монографията на Садовский, тъй като авторът си поставя задача да обоснове новото виждане за тази теория – метатеория на системните теории. Но той отива далече в желанието си да проправи пътя на това ново разбиране, отричайки изцяло другите виждания. Известно е, че Р.Акоф56 и В.Н.Садовский57 правят разгърната и подробна аргументация против  тъй наречената “предметна” обща теория на системите (т.е. подхода на Берталанфи и неговите последователи).При цялото разнообразие на предложените до сега пътища за построяване на обща теория на системите, доста определено се открояват две магистрални направления на разработка на тази проблематика. В първото, обща теория на системите се разбира като теоретична конструкция, описваща всички възможни видове и типове системи (т.е. предметна обща теория на системите); второто- задачите на теорията се разбират главно в методологически план, като свързани с теоретическото описание на методите на системното изследване и методите за построяване на специализирани системни теории.  Ще си позволя да цитирам достатъчно подробно аргументите против първото направление, тъй като те са показателни и важни за бъдещето на теорията:

а/ “Мярката за общност на произволен вариант на теория на системите се определя от степента на общност на неговите изходни понятия и преди всичко на основното понятие на такава теория – понятието “система”. При определяне на мярката на общност на понятието “система” възниква следната трудност. Изборът на максимално общо понятие за система, под което да се подведат всички обекти на света и познанието, таи в себе си очевидна угроза от тривиалност на съдържанието на теорията, построена на основата на такова понятие, а едно или друго разумно ограничение на общността на понятието “система” води до това, че конструираната на тази основа теория се оказва теория на системите само за някакъв клас системни обекти (но не всички възможни системи)”58

Така основната трудност пред обща теория на системите при Садовский  се превръща в аргумент №1 против самата възможност за създаване на обща теория на системите, извън методологическата, метатеоретическа интерпретация.

б/ “Очевидно, че системите – това са не само едни или други материални образувания, но също и различните абстрактни и идеални конструкции. Системи, в частност се явяват и  научните теории, логическите и математическите изчисления, относително самостоятелните етапи на научното изследване и накрая, методология на науката в цялост и нейните отделни области (например методология на системното изследване). Затова, изискването да се формулира в обща теория на системите цялата фундаментална информация за всички възможни системи означава, че такава теория трябва да дава обобщено знание не само за всички видове и типове материални системи, но и знание за идеалните, концептуалните системи, в това число и за методология на системното изследване. При такова разбиране на обща теория на системите тя трябва да излезе от рамките на конкретното научно знание, и нейната проблематика ще се пресича с проблемите на философския анализ на системите. Такова синкретично обединение на задачите на конкретното научно и философско изследване, както е убедително показано от цялата история на развитие на човешкото познание, и практически и теоретически не може да доведе до продуктивни резултати. Именно този аргумент се явява решаващ против опитите да се построи предметна обща теория на системите, претендираща за достигане на универсалност във втория смисъл”59

Въпреки, че тази позиция изглежда непоклатима със своите а/ и б/, срещу нея са изказани значително по-убедителни контрааргументи, съдържанието на които е следното:

·Аргументът “а/”  е действително и неоспоримо валиден за метода на извличане на общото, чрез абстрахиране от специфичността, но това не означава, че той може да се счита за общовалиден по отношение на всички методи за извличане на общото. Философията, с цялата история на своето развитие, показва обратното, че съществуват методи за намиране на всеобщото в реалността, без да се губи съдържателност. Аргументът “а/”означава, че просто начинът на търсене на генерални обобщения (чрез формализация и схематизация) е погрешен, а не че “предметна” обща теория на системите е невъзможна!

·От факта, че всяка методология е длъжна да има някакво обективно онтологическо основание във вид на закони с достатъчно голяма общност, действащи в областта на приложение на тази логика и методология, следва, че създаването на обща теория на системите има принципно значение за перспективите на развитие и ефективността на приложение на системните идеи. Построяването на метатеория на системните изследвания оставя открит въпроса, важен от светогледна и логико-методологическа гледна точка, за онтологическите основания на общосистемните концепции. В основата на всяка методологическа концепция трябва да лежи онтологическа закономерност, отразена в нея.60

·Идеята за нива в методологията, неизбежно и закономерно, трябва да се допълни с идея за нива в онтологията61 За какво синкретично смесване на задачите може да става дума тогава?! Недоразумението тук е предизвикано от неосъзнатия до край феномен – общонаучно ниво на знанието.;

·Безусловно, разработването на обща теория на системите като метатеория на частните системни теории има смисъл, но работата в това направление не бива да се противопоставя на работата в онтологичен план. Тези две направления могат само взаимно да се обогатяват и предварителното отричане на обща теория на системите в нейния първоначален замисъл е една неоправдана прибързаност, която би попречила на естественото протичане на изследователския процес.

Изследването на В.Н.Садовский е твърде поучително, то демонстрира силата на сравнителните изследвания, но не довежда до необходимия успех. Без съмнение, опитът натрупан в този тип изследвания, трябва широко да се ползва в следващите разработки. Именно модифицираната обща схема би трябвало да е изходна позиция за работа над бъдещата обща теория на системите, тъй като тя поставя най-малко начални ограничения, ако не се противопоставя изкуствено на останалите направления. Едно такова противопоставяне е до голяма степен блокиране на собствените канали за информация, нали именно тук се борави с повече или по-малко обобщени варианти на обща теория на системите. Трябва да се има предвид, обаче, че характерна особеност на разработките по модифицирана изходна база са силно повлияни от светогледната ориентация на авторите и тяхната предубеденост по отношение на това, че може да се намери решение по пътя избран от Л. фон Берталанфи. По принцип, метатеоретичното изследване на различните системни теории е в състояние да разкрие съществени моменти в общосистемното знание и мислене, но то трябва да бъде освободено от логико-схематичния дух и влечението към излишен формализъм.

 

*3Варианти на обща теория на системите по схемата на Берталанфи, но с модифицирана изходна база.

Към тази група могат да бъдат причислени всички системни теории, които могат да бъдат квалифицирани отначало като частни, но в процеса на своето развитие доказват своята нарастваща универсалност, общност, до там, че могат да бъдат изтълкувани като обща теория на системите. Тези варианти на теорията се развиват до обща теория по първоначалния замисъл на Л. фон Берталанфи :

От теория на определен клас системи към обща теория на системите.

Ако изходната база в разработката на Берталанфи е теория на отворените системи и тази теория лежи някъде по една въображаема линия на нарастване на спецификата и съдържателността на феномена системност, е възможно движение в две посоки при избор на нова изходна база. На ляво – към намаляване на специфичността и съдържателността, чак до напълно безструктурното състояние на максимална ентропия, към което се стремят всички термодинамични системи (така могат да бъдат изтълкувани всички опити изпълнени по схемата на Ъшби) и на дясно – към повишаване на специфичността и съдържателността, т.е. към определени по-специфични класове неравновесни отворени системи. Колкото и   парадоксално да изглежда на пръв поглед, изборът в посока на дясно на изходната база на теорията по фиксираната ос,  не е лишено от основания и на практика дава поразителни резултати. Именно този парадоксален факт ме подсети да се насоча към методологическия подход:

От развитите и изявени форми на системи към общото и същността на явлението системност и обща теория на системите!

Интересни идеи са формулирани в редица разработки62 по тази схема, но аз ще се спра по-подробно само една – обща теория на функционалните системи на П.К.Анохин63. Това обаче, ще стане специално и достатъчно подробно, тъй като именно тя е моята изходна работна общосистемна концепция.

 

Обща теория на функционалните системи.

 

Живата материя, “вписала” се във вече готовата

пространство-временна структура на света, не е могла

да не отрази нейните свойства, нейната архитектура,

ако тези свойства имат отношение към основното

свойство на самата жива материя –

способността и да оцелява.

П.К.Анохин

 

Концепцията на П.К.Анохин за функционалните системи възниква още по времето, когато системните идеи са в своя зародишен стадий и все още Л. фон Берталанфи дори лекционно не е изложил своето виждане за обща теория на системите, а това означава, че в нея могат да се срещнат моменти, които носят в себе си пионерската неподправеност и оригиналност. Вариантът обща теория на функционалните системи е вероятно най-надясно по своята изходна база (нервна система) в координатите на фиксираната по-горе ос и затова тук най-добре се открояват особеностите на този тип разработки.

Теория на функционалните системи възниква във физиологията (1935- 1937г.), като развитие и продължение на школата на И.П.Павлов64. П.К.Анохин достига до тази концепция изследвайки отношението “център – периферия” в нервната система. В продължение на няколко десетилетия тази теория се развива и се правят опити да се разшири диапазона на нейното приложение65. Самата теория получава по-пълно и по-общо изложение66 и се превръща в обща системна теория.

Изграждането на понятието “система” в обща теория на функционалните системи (ОТФС) става на базата на подробен анализ на процесите в типична система, в собствения смисъл на думата – нервната система, с последващо обобщение, което е естествено, като се има предвид историята на възникване на теорията. Нееднократно е подчертавано в литературата, че системните изследвания и ОТС възникват като реакция на неспособността на “традиционните” методи в науката адекватно да опишат и обяснят  тъй наречените “големи” системи, сложно-организирани обекти или още системи с собствен смисъл – нервната система, психиката, науката, обществото и пр. Естествено е когато се строи обща теория на системите, тя да работи именно тук, при “големите” системи.

Но как да се достигне до истината за системността?

П.К.Анохин пише: “Няма съмнение, че реалните “системни закономерности” могат да бъдат почерпени и разработени само въз основа на конкретен материал от биологията и физиологията в наше време.”67 и последователно прилагайки този подход, той постига значителни резултати в изясняването на същността на системността и построяване на общо понятие за система, съдържащо няколко оригинални и много силни момента. Накратко те са следните:

*1 Както в първите публикации по ОТС, така и в днешните изследвания съществува широко разпространената представа за система, като множество от елементи, които си взаимодействат или са свързани.

“ Система може да бъде определена като комплекс от взаимодействащи елементи  f1,f2,…fn. (Л. фон Берталанфи);

...

“Система – това е множество от свързани действащи елементи”(О.Ланге)

 

Първия въпрос, който поставя П.К.Анохин е:

 

 

Моли взаимодействието между елементите, взето само по себе си, в своята най-обща форма, да създаде система, да бъде в основата на някакъв системен процес?

Отговорът е категоричен: не, не може!68

Аргументите почиват на анализ на процесите в нервната система. Най-убедителният от тях е пресмятане на числото на възможните взаимодействия между невроните в главния мозък на човек.   Количеството на невроните в главния мозък на човека по приблизителни оценки е 14.109, а възможните състояния на всеки един неврон е - 5.103. Колко са възможните комбинации от взаимодействия при мозъка?! Получава се фантастичната цифра от единица с толкова нули след нея, че числото може да се побере на лента с дължина   9500000 км.(шрифта не е необходимо да бъде уточняван!) И ако цялото това множество започне да си взаимодейства и влияе, за какво организирано поведение може да се говори?! Очевидно, при подобно предположение единствената характеристика на нервната система би била – хаос.

“И въпреки това,взаимодействието “изобщо” непременно влиза във формулировките на понятието система като решаващ критерий. Струва ни се, че такова положение се наблюдава, защото този въпрос, твърде важен, никога не е бил сериозно анализиран докрай, поне за биологичните системи”69 Сложността, силната свързаност и енергийната зареденост на нервната тъкан прави видима тезата, че взаимодействието е необходимо, но недостатъчно условие за протичане на системообразуване.

Изводът, който се налага е : взаимодействието в неговия най-общ вид, не може да формира система, съществуват някакви фактори, които направляват, ограничават взаимодействието в системата; взаимодействието е необходимо но недостатъчно условие за възникване на система. Така на преден план изпъква и става актуален въпроса за системообразуващия фактор, т.е. онзи фактор, който направлява, ограничава, организира взаимодействието, обединява множеството от елементи и го превръща в система.

Резултатът като системообразуващ фактор.

Резултатът от дейността на системата е нейния системообразуващ фактор, изоморфен за различните класове системи. Отговорите на следните въпроси:

1.Какъв резултат трябва да бъде получен?

2.Кога именно трябва да бъде получен резултата?

3.С какви механизми трябва да бъде получен резултата?

4.Как системата се убеждава в достатъчността на получения резултат?

Определят възловите моменти за всяка система. В тях е изразено всичко, заради което се формира някаква система – а то е подчинено на получаването на определен резултат. Недостатъчността на резултата е нещо, което може изцяло да реорганизира системата, а необходимостта от него да формира нова система, по-съвършена, т.е. постигаща достатъчен резултат.

Очевидно, че да се даде определение за “система”, без да се има предвид резултатът от функционирането на системата  е невъзможно. Като се вземат под внимание проведените разсъждения, става разбираемо предложеното от П.К.Анохин определение за система.

„Система можем да наречем само такъв комплекс избирателно въвлечени компоненти, при които взаимодействието и взаимоотношението придобиват характер на взаимоСЪдействие на компонентите за получаване на фокусиран полезен резултат.”70

В него съвсем на преден план е изтъкнато твърде силното условие за система – взаимоСЪдействието, т.е. не просто някакво отношение, а точно определен вид отношение. Тръгвайки от такова разбиране за система, П.К.Анохин строи абстрактен модел на система (в неговата терминология – операционална архитектоника на функционалната система) и се опитва не без успех да го прилага в проблематиката свързана с познаването на нервната система и психиката.

Твърдението, че резултатът от дейността на системата е нейния системообразуващ фактор, е необходимо да бъде дешифрирано в духа на системните идеи. Действително – как така резултатът, който е следствие от съществуването и функционирането на системата ще бъде нейния системообразуващ фактор? Може би, авторът не случайно, веднага след формулирането и разясняването на въпросното становище се спира подробно на въпроса за йерархичната организация на системите.71Всяка система е изградена от елементи, които на свой ред могат да се разглеждат като системи, а изходната система може да се представи като елемент в рамките на по-обхватна система, която наричаме метасистема. В този смисъл това, което е резултат от съществуването и функционирането на системата, в рамките на метасистемата може да се разглежда като необходимост, непременно въплътена в определени материални условия, които ще налагат появата на обект с определени свойства, т.е. с резултат, задоволяващ фиксираната необходимост. Между необходимостта, възникнала в метасистемата и резултата на системата, задоволяваща тази необходимост, съществува в граница отношение на взаимна еднозначност. Но тъй като в системологията все още не е разработен понятиен апарат, който да отразява въпросната метасистемна необходимост, П.К.Анохин предпочита да работи с конкретния резултат от съществуването и функционирането на системата, което е опит да се преодолее този понятиен вакуум.72

Трябва да се отбележи, че за пръв път в системните изследвания именно П.К.Анохин поставя така ясно и отчетливо въпроса за системообразуващия фактор. Нещо повече – той свързва този въпрос с основанията на ОТС.

Системите възникват, развиват се, търпят преобразувания, изчезват. Как възникват системите, защо? Кой е този фактор (или фактори), който обединява множеството от елементи, подрежда го, направлява, “канализира” взаимодействието между елементите и ги превръща в система? Има ли нещо повтарящо се в този процес, съществува ли “изоморфност” на системообразуващия  фактор за различните видове и класове системи?

Според П.К.Анохин, разкриването на системообразуващия фактор за различните системи е основна задача в системологията. Той пише: “Такова обезателно положение за всички видове и направления на системния подход се явява търсенето и формулировката на системообразуващия фактор. Тази ключова проблема определя, както самото понятие система, така и цялата стратегия на неговото приложение в изследователската работа.”73 Трябва да се отбележи, че за пръв път в общосистемните изследвания именно Анохин поставя толкова ясно и отчетливо този въпрос. Освен това, а то е твърде важно, той свързва този проблем с логическите основания на обща теория на системите и по този начин разкрива още един път неговото съществено значение. Според авторът, можем да говорим за обща теория на системите само в случай, че са дадени убедителни доказателства, че тази теория може да бъде отнесена към най-различни групи явления: физически явления, организми, машини, общество и пр. Примерно, клетъчната теория е несъмнено обща теория за живота на Земята, защото клетъчното образувание е общ изоморфен фактор за всички живи организми. Растенията и животните се оказват по този критерий изоморфни образувания. Следвайки тази логика, Анохин строи ред разсъждения:

“Теорията може да стане обща само в случай, че разкрива и обединява в себе си такива закономерности на процесите и механизмите, които са изоморфни за различните класове от явления.

Изоморфизмът на явленията от различните класове може да бъде открит само ако намерим достатъчно убедителен критерий за изоморфност. Колкото по-значим е този критерий за изследваните явления, толкова по-изразен ще бъде техния изоморфизъм.

За приемане на “обща теория на системите”, пригодна за различните класове от явления, най-важен критерий за изоморфност естествено е изоморфността на системообразуващия фактор.”74

Ако се покаже, че съществува  изоморфен системообразуващ фактор за различните системи, според тази логика, ще бъде получен солиден аргумент в полза на основанията на ОТС. Фактически, решението на задачата за системообразуващия фактор се оказва в центъра на нещата – както за даване на определение за “система”, така и за обосновката на основанията на ОТС.

Съществува ли изоморфен системообразуващ фактор за системите от произволно естество? И може ли резултатът да се счита за изоморфен системообразуващ фактор?

Нека съсредоточим вниманието си върху термина резултат от пръв поглед той носи в себе си ограниченост – за физиологията е ясно какво означава резултат : изправената поза на организма ; определена стойност на кръвното налягане и пр., но в общия случай трябва да се правят съответни уговорки. Освен това, винаги ли може да се говори за резултат в отговор на необходимост в рамките на метасистемата,т.е. можем ли за всяка система да открием съответствието “резултат – необходимост”, при това не като нещо външно, а като системообразуващ фактор?

Очевидно, понятието”система” въведено в ОТФС отлично работи в целия клас на кибернетичните системи – системите с управление. При тях ясно се наблюдава основния резултат в процеса на системообразуването. Както се посочва75 кибернетиката разкрива специфичен тип устойчивост на материалните системи, който наричаме  самозапазване. Ориентацията на кибернетичните системи към самозапазване се изявява като тяхна целева нагласа, в каквато и форма тази цел да се проявява – във вид на биологически целесъобразно поведение при животните, цели на човека или програма на ЕИМ. Над целия “континуум” от резултати доминира резултатът самозапазване на системата или метасистемата. Това е логиката, която ме насочи да изследвам въпроса, дали това, което особено силно изразено и подчертано при кибернетичните системи – самозапазването, като резултат и като общ системообразуващ фактор е неотменим момент за всички системи на всяко структурно равнище?!

В ОТФС, на фона на толкова силно изискване за системност, авторът просто проявява небрежност към въпроса за степента на общност на теорията и нейния статус. Той се задоволява да направи няколко декларации относно степента на общност на теорията и оставя читателят да съди сам по този въпрос, което е явно недостатъчно. Увлечен от прилагането на своята системна разработка в изследователската практика на неврофизиолог, той забравя да и направи оценка, като вариант на обща теория на системите и да изясни отношението и с философското знание, въпреки че обща теория на функционалните системи има твърде нетривиални философски тангенти.

Определението на П.К.Анохин за “система” отново изтласква на преден план връзката между система и запазване (самозапазване). Като се има предвид възловата роля на резултата в обща теория на функционалните системи йерархията от системи задава йерархия от резултати. Ако към това се прибави фона (или тенденцията) зададен от втория закон на термодинамиката, веднага става ясно, че върхът на тази йерархия от резултати не е нищо друго освен – самозапазването (запазването). Недоразвитост на концепцията е, че допирайки се до тази важна идея  я оставя неразвита.

Заставайки на позициите на функционалната системност се откроява един твърде съществен проблем – Вселената като система. Винаги, когато се фиксира определен, конкретен процес на системообразуване е задължително да се определи неговото място в рамките на метасистемата (метасистемната необходимост). Но всяка метасистема е система в някоя нова по-обхватна система. Този път, като че ли неизбежно води до въпроса за Вселената, като система, която обхваща всичко, като метасистема от последна инстанция и източник на всяка системност. До същия извод се достига и ако се тръгне в посока на елементите. Последователното развитие на обща теория на функционалните системи изисква и задължава да се проведе задълбочено философско изследване и да се изясни въпроса за Вселената като система, но този въпрос даже не се поставя в работите на Анохин.

Тук възниква пряко и другият определящ за общосистемната проблематика въпрос – въпросът за универсални форми на запазване, които се явяват “източник” на системността изобщо. В концепцията на Берталанфи една такава хипотеза мълчаливо се предполага, след като изобщо се лансира замисъла: от теория на клас системи към обща теория на системите. При Анохин, задачата става още по-видимо актуална, не само заради това, че той се придържа към същата обща схема, но и заради начина,по който се определя “система” и йерархия на системите – върхът на тази йерархия по логическа неизбежност трябва да бъде някаква универсална форма на запазване. Нещо повече, тази универсална форма на запазване се отъждествява със запазването на Вселената като цяло. Но този въпрос също остава да “виси”, той не се изследва.

Обща теория на функционалните системи страда от съществен недостатък като общосистемна теория и това е нейната недоразработеност и недоразвитост именно като обща теория на системите. Това е характерна слабост на всички варианти на обща теория на системите изпълнени по общата схема на Берталанфи с друга изходна база (обикновено отместена на дясно,т.е. с по-обогатено съдържание), но именно затова те са богати на конструктивни идеи относно разбирането за система и тези идеи трябва умело да се използват.

Независимо от съществената незавършеност (не е изследван и достатъчно развит въпроса за всеобщността, който при тези теории съвсем не е тривиален), при тях се проявяват резултати и спонтанно проявена способност за обобщения, които позволяват да се мисли следното:

-При тях добре функционира принципа за съществения изоморфизъм, в процеса на обобщение, което може да бъде обяснено с общото положение, че до същността и всеобщото в явлението може да се достигне най-добре изследвайки най-развитите и добре изявени форми на явлението. Ето защо, този евристичен принцип трябва да се разгърне в цялата му мащабност и мощ и да се превърне във водещ принцип при изграждане на обща теория на системите.;

-За да се прокара тази евристична методологическа позиция последователно, не трябва да се разчита на интуитивния избор на един или друг изследовател, а трябва да се проведе задълбочено изследване и да се посочи на базата на обективен критерий най-подходящата изходна база за обобщения до обща теория на системите.;

-За тази цел е необходимо да се разработи критерий за оценка на степента на системност и да се създаде ред на нарастване на системността. Ако се конструира такъв ред на нарастване, изключителен интерес ще представляват не най-слабите и неразвити форми на системност, а точно обратното – най-развитите, най-подчертаните и изявени форми, в които добре се проявяват детайлите и очертават водещите черти на явлението.;

-Именно тези форми, подложени на анализ, абстракция и схематизация, ще послужат за изходен модел със следващо обобщение до обща теория на системите, последователно преминавайки въпросите за системност и самозапазване, универсални форми на запазване и системен модел на Вселената, постигайки завършеност на процеса на обобщение.

Изводи:

Проведеният анализ76 достатъчно ясно показва, че съществуващите варианти на обща теория на системите реализират по трите общи схеми за усъвършенстване на началния замисъл на теорията – непълно, непоследователно и твърде едностранчиво. Въпреки очевидния напредък и формулировката на редица нови и оригинални идеи, задачата за обща теория на системите остава нерешена. Още един път в резюме: кои са най-характерните недостатъци, пречещи да се постигне решаващ резултат?

Най-важната пречка за вариантите, изпълнени по схемата на Ъшби (от цялото множество на мислимите системи към следващо ограничаване до получаване на специфични класове системи) е преувеличаването на възможностите на формалния подход за обобщение. И най-подпомогнатите спрямо този недостатък варианти, като тези на А.И.Уьомов и Ю.А.Урманцев, носят неговия печат. Разбира се, тези варианти постигат определен успех, но именно техният частичен успех позволява да се осъзнае ограничеността на формалния подход, който трябва да бъде подчинен и спомагателен, а не централен и водещ в процеса на изграждане на обща теория на системите. До голяма степен именно формалният подход не позволява в рамките на тази група разработки да се проведе необходимото философско изследване на основанията на теорията и да се изгради модел на абстрактна система, способен да породи останалите системни класове. Нещо повече, формалното гонене на всеобщност, често довежда до загубване на редица ценни моменти и цели идеи, които са били вече предложени и до някъде разработени в първите варианти на обща теория на системите (А.А.Богданов, Л. фон Берталанфи).

Вариантите изпълнени по модифицираната обща схема на Берталанфи, която предполага “равноправие” на всички системни концепции и се стреми да постигне общосистемните истини, като обобщение върху по-пълно множество от по-частни и по-общи системни теории имат всички шансове за успех, ако изследването се проведе без предубеденост. За съжаление, предубедеността започва с това, че се демонстрира същия недостатък свързан с формален подход и съвсем добре изразена позитивистична нагласа, която пренебрегва по същество философската онтология. Това се демонстрира с желанието да се изгради чиста методология, без да се изяснят онтологическите основания на обща теория на системите. Другата крайност, която намира място в това направление е опита да се изгради нова философия (системната философия на Е.Ласло), без да се ползва опита на класическата, което е една необоснована претенция, заради желанието да не се заемат определени философски позиции. Като резултат – взаимодействието на общосистемното знание с нивото на философското знание е затормозено, непълно и неефективно.

Трета група варианти, които са най-консервативни по отношение на замисъла на Л. фон Берталанфи и се стремят към усъвършенстване само чрез подмяна на изходната база за обобщения, страдат от характерния недостатък на частнонаучния подход. Въпреки своето богато съдържание и възможности за извличане на нетривиални изводи и в двете посоки – към частните науки и към философията, пътят към философските изследвания е изцяло пренебрегнат. Степента на общност на тези варианти се изследва с неадекватни средства и се разчита на спонтанната им екстраполация и обобщение. Те доста успешно демонстрират възможностите на евристичната позиция – от развитите и изявени форми на явлението към всеобщото и същността в него, но тази перспективна посока на движение остава недооценена и нереализирана.

Както се вижда, критиката на предложените нови варианти на обща теория на системите в различните групи върви по различни линии и под различен ъгъл, но може да се констатира един достатъчно добре изразен общ недостатък -  всички те страдат от липса на решение на важни философски проблеми, свързани с този тип теория, като в една или друга степен и по една или друга причина процесът на взаимодействие с философско ниво на знанието е затормозен. Както е известно, в период на криза всяка наука се нуждае от задълбочени философски изследвания и решения, за да излезе от кризата (физиката дава обилие от примери в това отношение). За обща теория на системите кризата възниква веднага след публикуване на варианта на Л. фон Берталанфи, защото още от самото си появяване тя се намира в особени отношения с философското знание. Някои малко известни варианти (като този на А.А.Богданов) са били създадени за да конкурират класическата философия и да я отхвърлят, други афишират появата на нова философия и т.н., но това не бива да пречи на провеждането на подробни и задълбочени философски изследвания на основанията, необходимостта от които просто се набива на очи. И това е толкова естествено за обща теория на системите, която има претенции за общонаучен статус и универсалност, за качествен и количествен анализ на действителността едновременно, за строгост сравнима с тази на частните науки и всеобхватност сравнима с тази на философията. Пълноценното взаимодействие с философското знание обаче, зависи както от качествата на философската система, с която се осъществява, и преди всичко от възможностите, които тази философска система предлага за решаване на дилемата “общност – тривиалност”. Като при това тя трябва успешно да се отграничи, както от частните науки и математиката от една страна, така и от философията от друга. Обща теория на системите би било добре да се изгражда като теория от нов тип, която от една страна да представлява конкретизация на диалектиката, но да има способността за качествен и количествен, съдържателен и формален анализ и описание на действителността, да бъде мост за ефективно взаимодействие между философия и наука, универсален език за поставяне, формулировка и решаване на глобални и общонаучни проблеми и проникване в областта на организираната сложност.75

Анализът изтъква от целия комплекс философски въпроси на обща теория на системите три с особена важност и това са:

-Въпросът за връзката между система и самозапазване (запазване);

-Въпросът за универсална форма на запазване (системност), като база за построяване на обща теория на системите;

-Въпросът за системен модел на Вселената, като завършващ етап в построяване на теорията.

 

Въпросът за връзката между системност и самозапазване.

Тази връзка се откроява достатъчно ясно, като важна идея, на която обръщат внимание още от началото на общосистемните идеи до днес. Още авторите от предисторията на системните идеи (Е. Фьодоров, В.Банкрофт, Дж.Дарвин, Е.Вицман и др.) я изтъкват като централна, но  А.Богданов значително я обогатява и подчертава нейното значение. Първият общопризнат вариант на обща теория на системите на Берталанфи също се изгражда на тази основа, като тук вниманието е насочено към качествата на отворената система, като универсална форма на запазване и системност. Общата идея за тази връзка остава на заден план и не се изследва в достатъчен обем. По-късно с експоненциалното разгръщане на системните изследвания, възникват нови опити на построяване на обща теория на системите, където въпросната идея е дълбоко скрита,и други, в които тя се разгръща в нов план и играе ключова роля (П. К. Анохин), тъй че се долавят нови нейни особености. Авторите от последните години, които изследват общата идея на запазването  (Н.Ф.Овчинников, В.А.Марков и др.) и някои системолози и отделят подчертано внимание. Има всички основания той да се причисли към централните в общосистемната проблематика и ясно да се отговори на въпроса до колко обща теория на системите може да се разглежда като обща теория на запазването.

Въпросът за универсални форми на системност (запазване).

Системността очевидно може да се определи като специфично единство и противоречие между запазване и изменение, ако се определи ясно характера на тази специфика, защото всичко в света е някакво единство между запазване и изменение. Същественият въпрос е : могат ли различните форми на запазване да се свържат една с друга, да се открие тяхното единство, да се изведат от единно начало ? Същият въпрос може да се постави и по друг начин – съществува ли универсална форма на запазване, която да доминира над всички останали и да ги определя, всички останали да бъдат изведени по определен начин от нея? По същество, това е въпросът за универсалната системност.

Според Фьодоров, Банкрофт, Богданов и др. това са равновесните системи (наличието на равновесно състояние към което се стреми цялата Вселена), според Берталанфи това е – отворената система със състояние на подвижно равновесие, според Анохин – универсалната форма на запазване е функционалната система.

Този въпрос, който бих окачествил като възлов в обща теория на системите, може да получи съвсем определено и обосновано решение. Той обаче остава в сянка, не е поставен с необходимата яснота, острота и не му е предадена необходимата тежест, нито от системолозите, нито от философите, които се занимават с методология на системните изследвания.

Възможен е следния логичен път на изследване на този въпрос – анализирайки формите на функционална системност, т.е. формите на самозапазване, може да се построи ред на нарастване на степента на системност или с други думи степента на самозапазване. От ляво на дясно, колкото една форма е по-надясно в този ред, толкова нейното самозапазване е по-изразено, по-силно и по-съвършено и заедно с това по-универсално, защото тя ще обхване, конкурира и елиминира или постави под контрол всички форми по-наляво. Очевидно, конфликтът между различните форми на самозапазване винаги ще завършва в полза на формите, които могат да се подредят по-надясно, по-неустойчивите форми с времето ще бъдат разградени, асимилирани, осигурявайки съществуването на по-устойчивите и по-съвършени по отношение на функцията самозапазване форми.

До къде ще нараства това съвършенство и заедно с него - степента на системност?

Граница разбира се не може да се постави, но има добре очертани прагове, които издигат нивото все по-нагоре. Съвсем бегъл поглед в тази посока очертава реда :    нежива материя  -  жива материя  -  жива материя с психика – жива мислеща материя..., при определени условия този ред може да надхвърли определен праг,който е най-висок в нашата физическа Вселена и така да се появи форма на самозапазване, която да бъде свръхзапазваща се, доминираща над всички и свръхконкурентна, което я извежда над конкуренцията. Това би могло да бъде положителна обратна връзка без ограничение в системообразуването и структурообразуването, което да постави началото на безкраен процес, който да се разрастне в микро- и мега- мащабите на пространството и времето, да подчини и асимилира всички останали форми на запазване и системност. Преодоляването на този праг на съвършенство, дава право да наречем подобна система – достатъчно съвършена система (ДСС). Тя възниква в резултат на обобщения естествен подбор, но се издига над конкурентните форми, като безкраен процес на системообразуване, който е неограничен в мащабите си, обхващайки нивата  микромащаб и мегамащаб в структурната организация на материята. Това в крайна сметка го превръща във фактор на единство и цялост от космическо значение. Това е именно търсената универсална форма на системност и запазване, а познавателната конструкция, която описва и обяснява подобна форма на системност – абстрактна система, която може да изпълнява ролята на фундаментално понятие в обща теория на системите.

Въпросът за системен модел на Вселената.

Фиксирането на неограничен разрастващ се процес на системообразуване, който може да се опише и разбере, изглежда като достатъчна гаранция за възможността да се изгради модел на Вселената – системен модел. Конкретната реализация на тази възможност  е свързана с формулировка в явен и конкретен вид на модел на системообразуване, който адекватно отразява особеностите на процеса, който нарекох – достатъчно съвършена система. Ако този модел се остави на неговата вътрешна логика и самодвижение, той неизбежно ще се трансформира в системен модел на Вселената.Този процес може да бъде представен като поредица стъпки:

Стъпка №1: Анализ и определяне на класа на достатъчно съвършените системи.;

Стъпка №2: Описание на този клас, чрез конструиране на абстрактен модел и изследване на неговите особености и логика.;

Стъпка №3:    Построяване на модел на Вселената екстраполирайки модела ДСС чрез изследване на неговото логическо самодвижение.;

Стъпка №4: Интерпретация на системния модел на Вселената.;

По същество, системният модел на Вселената е завършен и цялостен вариант на обща теория на системите, като съдържанието на абстракцията ДСС гарантира от една страна всеобщност, а от друга съдържателност и методологическа ефективност. Завършеният системен модел на Вселената може да даде конкретизиран отговор на въпросите свързани с източника на системност и онтологическите основания на наблюдаваните изоморфизми, класификационна схема на класовете системи, универсален език и евристика за частните науки и пр.

 

Вътрешната логика и цялостното развитие на общосистемната проблематика изтъкват на преден план необходимостта от фиксиране на реален процес на системообразуване, който може да бъде окачествен като свръхзапазване, неограничено безкрайно системообразуване, универсална форма на системност и т.н. Това е липсващото звено, за да може обща теория на системите да бъде разгърната и развита в пълнота и да получи завършен и цялостен вид.

От друга страна, описаният рационален, кибернетичен вариант на лично безсмъртие, който беше описан и коментиран в по-ранни публикации, е точно такъв процес. Работата е в това, че тази идея отразява едно бъдещо, все още нереализирано състояние, а също така е описана образно и метафорично. Без съмнение обаче, напълно си заслужава усилията един опит за стиковане на необходимостта в обща теория на системите с идеята за лично безсмъртие в описания вариант. За тази цел може да се приеме работно определение за система, което е най-близо до тази проблематика, и като се стъпи на вече постигнатото в обща теория на системите, да се представи една картина на процеса на лично безсмъртие в неговия кибернетичен вариант в понятията на тази теория.

Може да се очаква, че строгото научно представяне на процеса на лично безсмъртие би могло с успех да удовлетвори необходимостта, очертана в развитието на теорията и тя да получи тласък в развитието си. Ако двете идеи (за лично безсмъртие и за обща теория на системите) си взаимодействат и взаимно обогатят, може да се задейства положителна обратна връзка в процеса на познание, която да доведе,както до завършен и цялостен вид на обща теория на системите, така и до такава картина на процеса на лично безсмъртие, която да привлече вниманието, активизира и  мобилизира ресурсите на обществото върху него.

 

Бележки и литература:

 

1. Федоров Е.С.,Перфекционизъм, Известия С.-Петербургской биологической лаб., т.8(1) и т.8(2), СПб.р1906г.(1860 -1870), Природа и човек,  Природа, №4, 1917г.;

Белов Н.А., Учение о внутренней секреции органив и тканей и его значение в современной биологии, Новое в медицине, вып.22, стр.1228 – 1236, 1911г.

Грузинцев Г.А., Очерки по теории науки, т.2, Днепропетровск, 1928г.

Анохин П.К., Единство центра и периферии в нервной деятельности, Физиолог.журнал СССР, т.19, вып.1, 1935г.; Новейшие данные по разработке проблемы центрально –перефирических соотношений в нервной деятельности, Архив биол. Наук, т.48, вып.12, 1937т.

Дарвин Дж., Приливы и родственые им явления в солнечной системы, М., 1923г.

Boltzman L, Die Methoden der theoretischen Physik, Popuare Schriften, Leipzig, 1905.

Bancroft W.D., A Universal Law, Seince, v.33, 1911.

Petrovich M., Mecanismes communs aus phenomenes disparates., Paris, 1921

Kohler W., Die physischen Gestalten in Ruhe und im stationaren, Zustand, Erlangen, 1924; Zum Problem der Regulation, Rouxs Arch, 112, 1927.

Lotka A.J., Elements of Physical Biology, Baltimore, 1925.

Cannon W.B.,  Organization for physiological Homeostasis, Phsiological Review, 9,1929; The wisdom of body, N.Y., 1932.

Witzeman E.J., Mutation and Adaptation as Component Parts of Universal Principle, I,II,III,IV, American Naturalist, 1933 -34, v 67.;

2. Богданов А.А., Всеобщая организационная наука (тектология), част 1,2 и 3, М., Лен.,1925 -1929г., Борьба за жизнеспособность, М., 1927г.;

3. Kotarbinski T., Traktat o dobrej robocie, Warszawa, 1959;

4. Bertalanffy  L. von,  General System Theory. Foundation, Development, Applications., N.Y.,1968, London 1971; (Theoretische Biologie, 2 Bd. Berlin, 1932 -1942, 2 Aufl. Bern, 1951; Biologische Gesetzlichkeit im Lichte  der organismisschen Auffassung., Travaux du IX e Congres International  de Philosophie, vol VII. Causalite at Determinisme, Paris, 1937, p.158; Vom Sinn und der Einheit der Naturwissenschaften, Der Student, Bd.II, 1947, N 7-8, s.10 -11. ; An Outline of General System Theory, The Britich Journal for the Philosophy of Science, vol.I, 1950, N2, p.134; General System Theory, General Systems, vol. I, 1956, p.1-10.);

5. Виж циттираните в т.4.;

6. Садовский В.Н., Логико-методологический анализ “общей теории систем” Л. фон Берталанфи, Проблемы методологии системного исследования, М., 1970г.; Виж примерно: Лекторский В.А., Садовский В.Н., О принципах исследования систем (В связи с “общей теории систем” Л. Берталанфи., сп.В.Ф. кн.8,1960, стр.67 -79; Садовский В.Н., цит.пр. под №34 и Основания общей теории систем, М.,1984г., стр.163 -184.; St-Germain M., Von Bertalanffy s  Organismic Theory, Open System Theory as an Organized System, General System, vol.XXVI, 1981, p.7 – 28.;

7. Bertalanffy L. von, Problems of Life. An Evaluation of  Modern Biological Thought, London –N.Y., 1952, p.148.;

8. Берталанфи Л. фон,  История и статус общей теории систем, сб.Системные исследования,Е-к 1973г., стр.24.;

9. Садовский В.Н., Основания общей теории систем, М.,1974г.,стр.165.;

10. Берталанфи Л.фон, цит. пр. №38., стр26.;

11.  Берналанфи Л. фон, Общая теория систем – критический обзор, сб. Исследования по общей теории систем, М., 1969г.;

12. Садовский В.Н., Основания общей теории систем,стр.169.;

13. Овчинников Н.Ф., Принципы сохранения, М., 1966г.,стр298.;

14.  Овчинников Н.Ф., цит. пр., стр.299.;

15. Bertalanffy L. von, An Outline of General System Theory, p.143.;

16. Садовский В.Н., цит. пр., М.1970г. т.6.;

17. Анохин П.К., Принципиальные вопросы общей теории функциональных систем, М., 1973г.,стр.22.;

18. Ъшби У. Рос, Общая теория систем как новая научная дисциплина, сб. Исследования по общей  теории систем, М.,1969г. (оригиналът е публикуван 1955г. под формата на реч пред “Общество за изследвания в областта на обща теория на системите” Атланта, Джорджия)

Ashby W. Ross, General Systems Theory as a New Discipline, General Systems, vol III,1958, p.1-6. ;

19. Ъшби У. Рос, цит. пр., стр.128.;

20. Ъшби У. Рос, цит. пр., стр.129.;

21. Месарович М., Основания общей теории систем, сб. Общая теория систем, М., 1966г.; Общая теория систем и ее математические основы, сб. Исследования по общей теории систем, М., 1969г.; Месарович М., Такахара Я., Общая теория систем: математические основы, М., 1978г.; Месарович М., Мако Д., Такахара Я., Теория йерархических многоуровневых системах, М., 1973г.; Портер У., Современные основания общей теории систем, М., 1971г.;  Калман Р., Фалб П., Арбиб М., Очерки по математической теории систем, М., 1971г. и др.;

22. Садовский В.Н., Основания общей теории систем, М., 1974г.;

23. Садовский В.Н., Основания общей теории систем, М., 1974г.,стр.10.;

24.  Месарович М., Мако Д., Такахара Я., цит. пр., 1973г.;

25. Angyal A., Logic of Systems, ed. by F.E. Emery, Systems Thinking, Selected Reading, penguin Books, 1969.,p.17-29.;

26. Angyal A., цит. пр.;

27. Раннап Е.Р., Системный анализ описания изобретении, научно-техническая информация, сер.2, 1971г., ч.6.,стр.5-10; Шрейдер Ю.А., К определению системы, Научно-техническая информация, сер.2, 1971г.,№7, стр.5-8.  Шрейдер Ю.А., Теория множеств и теория систем, Системные исследования, Е-к 1978г., стр.70-85. ;Шрейдер Ю.А., Шаров А.А., Системы и модели, М.,1982г. и др.;

28. Цехмистро И.З., Диалектика множественого и единого, М., 1972г. ;Цехмистро И.З., Бобкова Н.П., Диалектика множественого и единного и континуум, Харковь, 1977г.; Цехмистро И.З., Поиски квантовой концепции физических основании сознания, Харковь, 1982г.;

29.  Месарович М., Такахара Я.,цит.пр.1978г.,стр.286.;

30. Садовский В.Н., цит.пр., стр.161,194, 1974г.;

31. Заде Л.А., От теория цепей к теория систем, 1962г., т.50, №5, Труды института радиоинженеров; Основы нового подхода к анализу сложн,х систем и процессов принятия решения, сб. Математика сегодня, М., 1974г. стр.5-49; Кофман А., Введение в теорию неченких множеств, М., 1982г. и др.;

32. Рашевский Н., Организмические множества: очерк общей теории биологических и социальных организмов, сб. Исследования по общей теории систем, М., 1969г.; Математические основы общей биологии, в сб. Математическое моделирование жизненых процессов, М., 1968г.,стр.27.;

33. Уемов А.И., Системый подход и общая теория систем, М., 1978г. (Уемов А.И., Вещи,свойства и отношения, М., 1963г.; К вопросу об определении понятия “система”,1967г.; Методы построения и развития общей теории систем, Системные исследования Е-к 1973г.; Разработка параметрической теории систем, Системные исследования, Е-к 1977г.; Системный подход как современая форма конкретизации материалистической диалектики, в сб. Материалистическая диалектика и системный подход, Лен., 1982г.; Основы формального апарата параметрической общей теории систем, в сб. Системные исследования, Е-к 1984г. и др.;

34. Уемов А.И., цит. пр.,1973г.,стр.148.;

35. Уемов А.И., цит. пр., 1978г., стр.122.;

36. Уемов А.И., цит. пр., 1978г., стр.124..;

37. Уемов А.и., цит. пр., 1978г., стр. 149.;

38. Берталанфи Л.фон, История и статус общей теории систем, в сб. Системные исследования, Е-к 1973г., стр.30.;

39. Виж цитираните: Овчинников Н.Ф., Марков В.А., Водопьянов П.А. и др.;

40. Водопьянов П.А., Устойчивость и динамика биосферы, Минск, 1981г.,стр.35-36.;

41. Кучевский В.Б., Анализ категории “материя”, М., 1983г., стр.229.;

42. Урманцев Ю.А., Опыт аксиоматического построения общей теории систем, в сб.Системные исследования, Е-к 1971г.; Что должно быть, что может быть, чего быть не может для систем, сб. Развитие концепции структурных уровней в биологии, М., 1972г. ; Изомерия в живой природе, Физиология растении, 1974г.; Симетрия природы и природа симетрии, М., 1978г. и др.;

43.  Урманцев,Ю.А., цит. пр. 1978г., стр.10, стр.13-14.;

44. Урманцев,Ю.А., цит. пр. 1978г., стр.10, стр.13-14..;

45. Урманцев Ю.А., цит.пр.,1978г.,стр.14 -35.;

46. Клир Дж., Наука о системах: новое измерение науки, в сб. Системные исследования, Е-к 1983г.; Клир Дж., Системология (Автоматизация решения системных задач),М., 1990г.; KlirG.J., Generalsystemssolvingproblemmethodology, InMetodologyinsystemsmodelingandsimulation, 1979, Generalsystemsconcepts, InCybernetics,1981.;

47. Боулдинг К., Общая теория систем – скелет науки, Исследования по общей теории систем, М., 1969г. (оригиналът е публикуван 1956г.); Рапопорт А., Математические аспекты абстрактного изоморфизма в общей теории систем, сб. Системные исследования Е-к 1973г.; Различные подходы к определению общей теории систем: елементаристический и организмический, сб. Системные исследования Е-к 1983г.;

48.  Блауберг И.В., Юдин Э.Г., Становление и сущность системного подхода, М., 1973г.;

49. Laszlo E., Introduction to systems philosophy: Toward a new paradigm of contemporary thought., N.Y.,Gordon and Breach, 1972 ; Bowler D.T., General Systems Thinking, 1981г.;

50. Садовский В.Н., Основания общей теории систем, М., 1974г.;

51. Садовский В.Н., цит. пр., 1974г, стр.80 -81.;

52. Садовский В.Н., цит. пр., 1974г., стр. 88.;

53. Садовский В.Н., цит. пр., 1974г., стр. 93-99.;

54. Садовский В.Н., цит. пр., 1974г. стр.105.

55.  Садовский В.Н., цит. пр., 1974г., стр.102.;

56. Акоф Р., Общая теория систем и исследования систем как противоположные концепции науки о системах, М., Общая теория систем, 1966г.;

57. Садовский В.Н., Системный подход и общая теория систем: статус и..., в сб. Системные исследования, Е-к 1979г.;

58. Садовский В.Н., Основания общей теории систем, М., 1974г.;

59. Садовский В.Н., цит. пр., 1979г., стр.43.;

60. Ахлибининский Б.В., Ассеев В.А., Шорохов И.М., Принципы детерминизма в системных исследованиях, Ленинград, 1984г., стр.11, стр.25.;

61. Сагатовский В.Н., Системная деятельность и ее философское осмысление, Системные исследования, Е-к 1980г.;  Стъпов Р., Онтологията като органично-системна програма, сп. Ф.М., кн.6, 1982г. и др.;

62. GerardR.W., UnitsandConceptsofBiology, Science, vol.125, p. 429 -433.; MillerJ.G., LivingSystems, N.Y., Mc-Graw-Hill, 1977;  Анохин, П.К., Принципиальные вопросы общей теории функциональных систем., М., 1973г. и др.;

63. Анохин, П.К., Принципиальные вопросы общей теории функциональных систем., М., 1973г. ;

64. Павлов И.П., Лекции о работе больших полушарий головного мозга, М., Лен.,1927г., Изд.АН СССР,1949г.; Анохин П.К., Узловые вопросы теории функциональной системы, М., 1980г.;

65. Философские аспекты теории функциональной системы, М., 1978г.; Системные механизмы высшей нервной деятельности, М., 1979г.; Принципы системной организации функции, М., 1973г. и др.; сб. Теория функциональных систем в физиологии и психологии, М., 1978г. и др

66. Анохин П.К., Принципиальные вопросы общей теории функциональных систем, в сб. Принципы системной организации функций, М.,1973г.;

67. Анохин П.К., цит. пр., 1973г., стр.19.;

68. Анохин П.К., цит. пр., 1973г., стр. 22.;

69. Анохин П.К., цит. пр.1973г., стр.23.;

70. Анохин П.К., цит. пр., 1973., стр.28.;

71. Анохин П.К., цит. пр., 1973г.,стр.34- 40

72. Колев Т., Понятието система: от теория на функционалните системи към обща теория на системите, сп. Ф.М., кн.2.,1984г.;

73.  Анохин П.К., цит. пр., 1973г., стр.15-17.;

74. Анохин П.К., цит. пр., 1973г., стр.15-17.;

75. Марков В.А., Проблема сохранения и современная наука, Рига, 1980, стр.86.;

76. Сравнителният анализ на концепциите за обща теория на системите е направен  подробно в дисертационен труд  Колев Т., 1987г.  ИФ на БАН.