Рационално безсмъртие

"Ако смъртта беше благо, боговете нямаше да са безсмъртни", Сафо

Добре дошли в сайта за рационално безсмъртие!

Защо избрах обща теория на системите!?

Фиксираната тук идея за лично безсмъртие има много допирни точки с идеята за създаване на изкуствен разум (изкуствен интелект ИИ) и др. Редица учени защитават позицията, че създаването на ИИ е напълно възможно и е въпрос само на време и ресурси.

Ако искаме вярно да представим и оценим
съвременния системен подход, самата идея за
системност има смисъл да се разглежда
не като породена от преходна мода, а като
явление, развитието на което е вплетено в
в историята на човешката мисъл.

Л. фон Берталанфи

Фиксираната тук идея за лично безсмъртие има много допирни точки с идеята за създаване на изкуствен разум (изкуствен интелект ИИ) и др. Преглеждайки литературата в областта на ИИ се натъкнах на едно разделение, което ми хареса. То беше предложено от редица автори, които защитаваха позицията, че създаването на ИИ е напълно възможно и е въпрос само на време и ресурси, като се опитваха да въведат определен ред в твърде разгорещената дискусия1. Разделението е следното:

  • Анализ на принципната възможност;
  • Анализ на техническата реализуемост;
  • Анализ на практическата целесъобразност.

Би било добре, именно в такъв ред да бъдат изяснени и въпросите свързани с идеята за лично безсмъртие в нейния кибернетичен вариант. Също така е очевидно, че двете идеи биха могли да си бъдат от полза при изясняването и на трите стъпки, посочени горе, както и това, че прогресът, т.е. намирането на отговори в едното направление ще има влияние при намирането на отговори в другото направление. Както вече отбелязах, идеята за лично безсмъртие изцяло остана в сянката на проблема за изкуствен разум, което за мен не беше удовлетворително. Не ми се искаше да идеята за лично безсмъртие да бъде разглеждана в твърде опростената схема – автоматизация на Дейността на Човека в глобалния смисъл на това словосъчетание2. Необходим ми беше самостоятелен и съвсем нов подход.

Проблемът за личното безсмъртие в неговия кибернетичен вариант трябваше да бъде поставен и анализиран в неговите естествени понятия, а единственото естествено понятие, за което можех да се заловя в началото беше: запазване и неговата крайна форма – свръхзапазване.

Първата монография3, която ме накара да подскоча от радост беше “Принципы сохранения” М.1966г. (автор Н. Ф. Овчинников), защото в нея се поставяше достатъчно сериозно проблема за запазването и се призоваваше за нужното внимание. На фона на модното говорене от страна на философите, че запазването е момент от всеобщото движение (разбирай промяна), че вниманието трябва да бъде насочено към промяната, а не към запазването. За какво запазване можеше да става дума, когато трябваше целия свят да се променя и на мястото на “загнилия” капитализъм да възтържествува социализма и комунизма. Спомням си добре, как “на нож” беше посрещната работата по зачисляване за докторска степен на А.Стригачев, с тази насоченост, в ИФ към БАН. Но независимо от напъните на “идеолозите”, мощното развитие на теоретичната наука зададе цял поток от идеи свързани със запазването и за мой късмет, бяха публикувани цяла редица от монографии4, преводи от английски и наши, собствено научни и философски, посветени на запазването. Понятието “запазване” беше подробно и многостранно изследвано от много автори, моята задача беше да систематизирам и преосмисля резултатите от гледна точка на идеята за лично безсмъртие и да вървя по-нататък.

Почти всички монографии, които се опитват да обхванат проблема за запазването започват с историческите корени на тези представи, което е оправдано и интересно. По-късно преминават към състоянието на поставяне и решение към настоящия момент. Аз също, искам да отбележа, че бях поразен и учуден, че още в античната философия, по чисто умозрителен път, са достигнати толкова впечатляващи резултати.

В античната философия, при активното разгръщане на идеята за първоначалата на света, успоредно се решавал и въпроса за връзката между битието и движението. Както се отбелязва в анализите, не случайно за първоначала са избирани – въздуха, водата, огъня. Те имат множество състояния и съдържат в себе си движението.

В учението на Хераклит, със знаменитата фраза “панта рей” (всичко тече) категорично се постулира всеобщото изменение на битието, а огъня е избран за първоначало, което прекрасно илюстрира, че всичко изчезва и възниква отново. Хераклит твърди:

“Този космос,
един и същи за всичко съществуващо,
не е създал никой от боговете и никой от хората,
той винаги е бил, е и ще бъде
вечно жив огън,
мерно възпламеняващ се и мерно угасващ”
5

Движението, процесът на унищожаване и възникване при Хераклит представлява не нещо външно спрямо първоначалото – огъня, а вътрешна негова природа, произтичаща от самата му същност. Именно за това огънят е избран за първоначало, той съдържа в себе си абсолютно безпокойство, разрушаване на съществуващото и преход към нещо друго.

Подобна идея може да се намери във философията на милетската школа (Талес) – изборът на водата за първоначало вероятно е продиктуван от това, че това вещество е твърде променливо и може да се превръща в различни състояния, т.е. отново промяната се счита за тяхна вътрешна характеристика. При Хераклит обаче, този възглед намира най-завършена и явна форма и движението се приема за същностно определение на битието и вътрешна природа на реалния свят. Хераклитовата картина на света, при цялата си многостранност и оригиналност и независимо от различните интерпретации на изследователите е доминирана от идеята за всеобщото изменение на битието. Процесът на изменение се поставя в основата на света, а устойчивостта, съществуването на света в състояние на равенство със самия себе си почти отсъства. Хераклит не прекрачва границата, която пази мислителите от тотален релативизъм, отхвърлящ всякаква устойчивост и запазване, а заедно с това и възможност за познание. Тази граница преминава неговият ученик Кратил, чийто име е свързано с крайния възглед за света, в който господства абсолютното изменение. Един такъв свят не може да се изрази с понятия (понятията в една или друга степен отразяват запазването), и затова не случайно в отговор на всички въпроси Кратил отговарял с въртене на палци. С това той демонстрирал, че всичко се променя и затова нищо не може да се каже за каквото и да било.

Въпреки това, при Хераклит е очевидна тенденцията към абсолютизация на момента на изменение и преход от едно в друго.

Против неговото учение възниква философията на елейската школа (Ксенофан, Парменид, Зенон, Мелис), която заема противоположна позиция и абсолютизира момента на устойчивост и запазване.

От тяхна гледна точка – движението е несъвместимо със същността на света. Елеатите отричат наличието на небитие и всякакви процеси на възникване и унищожение. Признаването на съществуване на небитие, разсъждавал Парменид (най-изявеният представител на елейската школа), води до нелепото твърдение за съществуване на несъществуващото.

Движението е невъзможно по силата на невъзможността битието да изчезне. Само в “мнението на смъртните”, т.е. в ежедневното съзнание, което възниква на базата на чувствения опит, движението се оказва реалност. Светът обаче, разглеждан в същността си, от гледна точка на истината, се представя от елеатите като нещо единно, цялостно и неподвижно, което не се движи или променя по какъвто и да било начин. Ето един показателен откъс от стиховете на Парменид:

“Така единствен път остава да изразим:
че има битие. На него многобройни признаци лежат-
че невъзникнало е съществуващото, неунищожимо,
цялостно и еднородно, нетрепващо и никак незавършено.
Без минало и бъдеще, понеже всичко заедно е
в настоящото,
едно и непристанно: какво възникване ще му издириш?
§
А празен звук е всичко,
което смъртните полагат, убедени, че е истина –
възникване и гибел и съществуващо и нищо,
на мястото промяна, оттенъци редуващи се ярки.
Но заради предела краен отвсякъде е то ограничено
и формата му наподобява на съвършено кръгла сфера,
чийто краища поравно от средата отстоят, понеже
няма нужда
тук нещо да е повече, а там – по-малко:
няма го несъществуващото, за да му пречи сродното
да се домогне; няма и такова съществуващо,
което да е - пак
от съществуващото - по-малко или по-голямо: нали
е цялост непокътната.
Отвсякъде равно, то вътре в предела стои еднородно.”
6

Елеатите обикновено биват критикувани в духа, че техните виждания са метафизични. Елеатическата картина на света е толкова изтеглена в посока устойчивост, че в нея е останало само едно еднородно, застинало и неподвижно битие. Парменид и неговите съмишленици са считали всички видими промени за неистинни и така довеждат до край “старото и неоспорвано от никого положение” ( Аристотел) за това, че в света съществува първооснова, която не възниква и не се унищожава. Но крайните възгледи на елеатите в никой случай не бива да попречат на изключително ценните методологически предпоставки и рационални моменти в тяхното учение.

Те първи разделят всичко съществуващо на две нива - чувствено възприемани вещи и явления и умопостижими същности. Преходът от видимите явления към умопостигаемите същности, от многообразието към единството, от измененията към устойчивостта и запазването – това е същностната характеристика на методологията на елеатите. Исторически и логически в съвременната наука се актуализират идеите свързани с момента “запазване” – (това са законите за запазване и техните обобщения, екстремалните принципи, симетрията, законите за запазване и симетрията, проблемите свързани с целостта и неразложимостта в квантовата механика, физическия вакуум, самоорганизацията, собствено системните проблеми, обща теория на системите и пр.) Това отново и отново актуализира интереса към възгледите на елейската школа7.

Така в античната философия се формира хераклито –парменидовата антиномия: всеобща промяна или абсолютно запазване?! Още тогава философската мисъл е трябвало да снеме тази антиномичност и така възниква античната атомистика ( Левкип и Демокрит). Древните атомисти подлагат на “квантуване” вечното и неизменно битие на елеатите и конструират реалния свят като съвкупност от атоми. Действително, какво са демокритовите атоми?! Това са късове от елеатическото битие – те са вечни и неизменни, безкачествени и неделими, еднородни и се отличават само по форма и големина. Съвкупностите от атоми, изграждащи телата и целия свят, се характеризират с определен порядък и структура.

Хераклито-парменидовата антиномия е органически вплетена в цялата история на философията, науката и културата и може да бъде определена като противопоставяне, от една страна, и единство, от друга, на изменението и запазването. В този план е от фундаментално значение общата рамка, която свързва понятията “движение”, “изменение”, “запазване”. Тази обща рамка аз открих в монографията8 “Анализ категории “материя””( изд. Наука, М.1983г., автор В. Б. Кучевский ). Би било крайно неестествено диалектиката на понятията “движение”, “запазване”, “изменение” да остане недоразвита с нужната подробност и дълбочина, и в сянка, при положение, че именно тя стои в основата на философското мислене и развитието на науката.

Следвайки В. Б. Кучевский, преразказвайки го сбито и със съкращения, ще започна с това, че на нивото на емпирическата констатация лесно се различават понятията “материя” и “движение”, но на нивото на философската теория те се оказват два абстрактни израза на едно и също нещо. Въпросът за съществуване на обективна реалност е по същество въпрос за движение на материята. В определението за материя, разкриващо нейната природа чрез отношението обективна реалност – съзнание ( субективна реалност) е уловено и изразено насочената самореализация на материята, като устойчиво съществуване на породените конкретни форми на битието, чак до възникване на съзнанието. Категорията “движение” е отправната точка за осмисляне на онтологическото съдържание на категорията “материя”, която е определена от една страна като “обективна реалност”, а от друга като – “движение”. А умението да мислим за материята, като за материално движение, а за движението, като за движеща се материя е изходна позиция вматериалистическата диалектическа логика.

Движението е първото условие за самоопределение и самореализация на материята: от една страна материята се разкрива като неизброимо множество от качествено различни вещи и явления, а от друга като единство и цялост на всичко съществуващо. Научното определение за материя не може да не бъде заедно с това и първото съществено определение за движение. Определяйки материя чрез отношението и към съзнанието, т.е. указвайки на вторичността на съзнанието относно материята, с това се разкрива направлението на преобразуване и развитие на материята, т.е. това е свита и първоначална характеристика на движението.

Философското определение за движение преминава през редица етапи. Едва през последните десетилетия се формира и осъзна диалектиката на това понятие. Цели векове обичайното разбиране за движение е отъждествяването му с изменението изобщо или с взаимодействието. Не е трудно да се докаже, че твърдението “движението е изменение” е елементарна тавтология. Твърдението “движението е взаимодействие” изисква предварително да се определи понятието “взаимодействие”, което не може да стане без да се определи категорията “движение”.

Светът не е конгломерат от застинали вещи, а процес на преминаване на нещата едно в друго. Но би било съвсем едностранно да се разглежда света само като преход, като чисто изменение. Това би било не по-малко метафизично от това той да се разглежда като съвкупност от застинали обекти. В своето вечно движение светът, освен че извършва непрекъснат преход от едно състояние в друго, той пребивава в определени, фиксирани, устойчиви състояния. Без процеса на изменение нищо не би имало, което да бъде устойчиво и да се запазва, самият въпрос за устойчивост и запазване не би могъл да се зададе. Всичко съществуващо запазва себе си само в потока от изменения, но покоя и запазването също са толкова необходими и представляват неотменима страна на движението. Ако не съществуваше равновесие, устойчивост и качествена определеност, нямаше да има какво да се променя, всякакво изменение би се прекратило. Невъзможно е да съществуват определени форми на движение без тяхното превръщане, но вярно е и обратното – без наличие на определени устойчиви форми движение просто няма да има, защото няма да има какво да се превръща и изменя. И двата момента на движението - изменението и з апазването са противоположни, но заедно с това и взаимно предполагащи се. Те са двата равноправни момента в движението, които взаимно се предполагат и взаимно се противопоставят и отричат. Така в понятието “изменение” се влага друг смисъл, който не го отъждествява с движението, а само с една негова страна – превръщането, промяната. И двете страни на движението – изменението и запазването са еднакво относителни и абсолютни, а движението се разбира като противоречие между запазването (устойчивостта ) и изменението, носещо своите противоречиви полюси в единство. Затова за да се определи същността на движението има само един път – да се разкрият неговите определящи моменти: запазването и изменението. Често на факта, че движението е противоречие не се придава нужното значение, а по същество да се познае движението, означава да се разкрие то като единство от противоположности. Развитието на естествознанието и цялата наука е прекрасна илюстрация на тази теза.

Покоят е тази страна на движението, в която се проявява локализацията, относителната изолация на процесите, устойчивостта и запазването и именно той се оказва отначало в центъра на вниманието на научната мисъл. Покоят, в сравнение с изменението е по-проста и абстрактна страна на движението. С него започва познанието на движението, при все че продължително време не се е осъзнавало, че изучаването на покоя е фактически изучаване на движението. Нещо повече, покоят е бил така остро противопоставен на движението, че дори никаква връзка не се е предполагала между тях. В античността теоретичната мисъл е предпочитала да се движи в посока на търсене на неизменните същности, определяйки ги като изходни и определящи. Родила множество плодотворни идеи, античната натурфилософия не е могла да даде решение на проблема “движение”и не е намерила връзката между покой и движение. Идеите за покой и движение по това време са абсолютно противопоставени и се отричат напълно, всякаква връзка между тях се отхвърля. Покоят се приема за характеристика на субстратните първооснови, вещи и идеи, но не и на движението.

Действителната история на познание на движението започва с откриване на връзката между покой и движение и с това, че покоя започва да се мисли като страна на движението.

Първият етап на това познание е свързано с развитието на класическата механика, а нейните основополагащи принципи и закони са формулирани през XVII – XVIII век. Съществената разлика от времето на античността е това, че в основата на изучаване на света е поставен опита и експеримента, а не умозрителните заключения. Също така, вниманието е насочено не към първоначалните същности, а към конкретни тела – център на научните изследвания е конкретна форма на движение – механичното движение. Естествено, механичното движение е изучавано и в античността, но тогава на него не предавано толкова важно значение. Покоят се свързва не с първоначалата, а с конкретни тела. Първите закони на механичното движение са формулирани от Галилей и Нютон.

За описание на механичното движение класическата механика не е намерила никакви други средства, освен понятието покой, и въпреки своята противоречивост подходът е напълно закономерен и необходим.Движението се опознава посредством покоя.

Това намира израз във фундаменталното понятие на класическата механика – понятието “ инерция ”, което е изходно за механиката. Под инерция в механиката се разбира свойството на телата да запазват състоянието на покой или праволинейно равномерно движение. Като при това, по това време, инерцията и движението са били разбирани като абсолютно противоположни прояви на телата. Инерцията е изразявала съпротивата, неспособността за движение, а преместването е определяло промяната. Но така или иначе, по своя обективен смисъл понятието “инерция” е отразявало движението, защото първият акт на познание на произволно движение се явява фиксацията на неговата налична даденост, като определен устойчив процес. Без това е невъзможно да се проявят неговите характерни черти.

Инерцията не е просто свойство на телата, а необходима страна на движението, която отразява неговата неунищожимост и запазване. Едно тяло никога не губи своето движение, ако не му действа друго тяло. Приемането на понятието “инерция” е в същност приемане на тезата, че движението е изначален атрибут на телата. Изучаването на механичното движение започва с изучаване на инерцията, без което би било невъзможно откриването на законите на механичното движение.

Покоят в класическата механика се определя от още две понятия - “пространство” и “маса”.

Нютоновата представа за пространство е следната: вместилище на всичко съществуващо, неподвижна среда, в която се преместват телата (абсолютен покой). За да се определи състоянието на движение, достатъчно е да се посочи траекторията на движение – това е геометричната линия, изобразяваща последователните положения на обекта с течение на времето. По този начин движението се свежда до ред от локални положения и сума от състояния на покой на движещото се тяло.

Понятието, което най-концентрирано изразява идеята за покоя като мярка за движението в класическата механика е понятието “маса”. Масата е количеството материя, според Нютон. Всяко тяло има маса, тъй като то съдържа определено количество материя и тази негова характеристика е постоянна и независеща от външни фактори. От това – колко е масата на тялото – зависи неговата инертност и неговото движение. Масата е мярка за инерцията и за гравитацията. И двете зависят от стойността на масата на тялото и са пропорционални на нея. Така масата става посредник между силата на тежестта и инерцията. Обективно представлявайки източника и основата на движението, масата в класическата механика се отъждествява с материята и изразява нейната качествена даденост и запазване в условията на разгръщане на произволни механични процеси. Тялото, което се предвижва в пространството, остава себе тъждествено по цялата траектория, независимо от това, че неговите координати непрекъснато се променят. Масата, във формата на определено тяло, изразява устойчивостта и качественото запазване при произволен механичен процес, ако се пренебрегнат останалите видове процеси ( химични, биологични, физични и пр.).

В класическата механика действа, също така, принцип за далекодействието. Този принцип гласи, че взаимодействието между телата става непосредствено и мигновено, т.е. извършва се с безкрайна скорост. Да се признае безкрайна скорост на взаимодействие, означава да се приеме, че тяло движещо с такава скорост се намира едновременно във всички точки на своя път, т.е. това е по-скоро покой. По същество безкрайната скорост – това е границата на движението, такава че то преминава в своята противоположност – покоя.

Така, теорията на механичното движение се формира посредством противоположността – покоя, което намира логически израз в основните понятия на класическата механика: инерция, пространство, маса и безкрайна скорост на взаимодействие. Именно в понятията отразяващи покоя, независимо от съзнанието на тогавашните учени, идеята за покоя тясно се обвързва с понятието движение и стихийно е било проявено тяхното единство. Естествознанието на XVII – XVIII век, в лицето на класическата механика и физика, полага основите на дълбоко разбиране на покоя, като мярка за движението.

Вторият етап на познание на движението започва в края на XVIII век и негова характерна черта е, че започва изучаване на движението от страната на изменението, т.е. от страната на противоположния полюс. Изследването на покоя по необходимост е било заменено от изследване на изменението – прехода на едни форми на движение в други. Науката в този период е трябвало спешно да се заеме с изучаване на топлинните явления, електричеството, магнетизма, химическите процеси, биологичните системи и пр.. На мястото на механичното движение, като обект на изследване застават цял спектър от различни по-специфични и по-сложни форми на движение. Доколкото всяка от тези форми е свързана с механичното движение по един или друг начин, то базирайки се на тази връзка, логично е да се приложи метода на изучаване на механичното движение. И като начало се получават добри резултати, но в последствие става пределно ясно, че трябва да се смени подхода. Започва дълъг и мъчителен процес на прокарване на нов подход при изучаване на движението.

Оказва се, че резултатите в изучаване на законите на физическата, химическата и биологическата форма на движение са в пряка зависимост от разкриване на връзката между тях, разкриване на преходите между тях. Превръщането на различните форми на движение една в друга е основния предмет на изучаване от науката. Така биват открити законите на преход и връзката между механичното движение и топлината, химическите процеси и електричеството, електричеството и магнетизма, електромагнитните процеси, електричеството и топлинните процеси, химически процеси и топлина, химически процеси и електричество, топлина и електрически процеси и пр.

Основен резултат и фундаментално обобщение на тези изследвания и техните резултати е законът за превръщане и запазване на енергията (XIX в.) Неговото формулиране и прилагане утвърждава съвършено нов начин за познание на движението и той ориентира изследователската мисъл не към покоя, а към изменението, т.е. към проява на връзките и взаимните превръщания на формите на движение. Започва да се изучава изменението в тесния смисъл на думата – това е противоположния полюс в противоречивата двойка “запазване – изменение”.

В общата картина на света, новият способ на познание на движението разкрива сред хаоса на многобройните изменения всеобщата връзка – енергията. И нещо изключително важно – въвежда понятието време, като съществена характеристика в изследване на процесите. Анализът на времевия аспект на движението, като по-актуален в сравнение с пространствения се налага най-напред в термодинамиката, след това в анализа на преходи от типа на просто-сложно, низше-висше и пр. Познанието на движението в аспект на взаимно превръщане позволява по-дълбоко да се разкрие природата на движението и да се осъзнае покоя ( запазването), като частен случай на движението (Кирхов). Покоят започва да се схваща като вътрешна страна на движението, необходима и в същото време противоположна на другата страна – взаимното превръщане. Именно по този начин движението започва да се осмисля и осъзнава като противоречие, но това става най-напред във философията, а не в естествознанието. Естествознанието самостоятелно стига до тази идея, но едва през следващия етап от своето развитие, в началото на ХХ век.

Третият етап в познание на движението започва в началото на ХХ век с развитие на модерната физика и последвалия бурен прогрес в цялата наука, както и с взривното разгръщане на научно-техническата революция. Изучаването на природата по това време поставя изследователите в противоречива ситуация, тъй като предмет на изучаване стават две противоречиви същности – вещество и поле. Опитът да се осъзнае новото понятие “поле“ и да се опишат и опознаят законите на движение на полето, води до коренно преосмисляне на представите на класическата механика за пространство и време. Стига се до пълен отказ от абсолютното пространство и време на Нютон. Възниква прословутата теория на относителността на А. Айнщайн. Може би в явна форма за пръв път Айнщайн изразява движението като единство на противоположни същности – пространство-време; маса-енергия, движението е противоречие. Ето защо теория на относителността не просто съвременна физическа теория на пространството и времето, но и определена концепция за физическото движение, която съдържа нов начин за неговото познание. Не случайно законът Е = mc2 ( законът за еквивалентност на маса и енергия), наричат главна формула на ХХ в. От гледна точка на тази теория лесно се виждат ограниченията на старите основи заложени през първия и втория етап от развитието на естествознанието и се поставя ясно въпроса за нов подход. Извършен е основен преглед и преосмисляне на проблема за движението ( А. Айнщайн и Л. Инфелд, “Еволюция на физиката”), но теория на относителността е само началото на този впечатляващ процес.

Друг път за създаване на природонаучна концепция за движението е маркиран от противоречието “вещество-поле” в квантовата теория (квантовата механика, квантова теория на полето, квантова теория на твърдото тяло, теория на елементарните частици и пр.). Заедно със създаването на квантовата механика, проникването в света на атомите и елементарните частици се свързва с идеята за корпускулярно-вълновия дуализъм и съотношенията за неопределеност. Движението на микро-обектите не може да бъде описано като класически обект, понятието траектория загубва своя смисъл и се налага едновременно описание и като вълна и като частица, но нито само като вълна или само като частица. Микро-обектите не могат да бъдат описани “сами по себе си” извън тяхното взаимодействие с други микро-обекти или с измервателните прибори. Проявява се прословутата неразложимост в квантовата теория и движението тук не може да бъде описано по никой друг начин,освен като противоречие. Елементарните частици са едновременно тела и връзки – частици и вълни. Заедно с това, релативистката квантова теория разкрива единството между вълни и частици, частици и поле, а заедно с това възможността произволно поле да бъде разглеждано като съвкупност от кванти (частици), както и обратното – множеството от частици като поле. Полето и частиците се оказват вътрешно единни и между тях не може да се прокара рязка граница.

Съвременният етап от развитие на познанието за движение се определя от разкриването на различни противоречия и заедно с това движението се разбира като единство и противопоставяне между устойчивост ( запазване ) и изменение (промяна), като още един път трябва да се подчертае равноправието на тези два полюса. Това означава, че каквато степен допуснем изменение в света в същата степен ще трябва да допуснем и запазване. Изключителната многоликост дълбочина и мащаб на промените, които наблюдаваме непрекъснато на всички нива от познатата ни Вселена непременно трябва да ни подскажат, че съществува също така добре проявено дълбоко и мащабно единство, цялост, неразложимост и запазване, което придобива съвсем реални и конкретни форми на свръхзапазване.

Трябва да се отбележи обаче, че цялостна природонаучна или общонаучна концепция за движението все още не е създадена. Създаването на такава концепция, без съмнение, изисква мощни процеси на синтез и привличане на резултати от нови научни направления като: кибернетика, обща теория на системите, синергетика и др. Вероятно е невъзможно да се изгради цялостен модел на движението без да се използват важните за съвременната наука понятия като: информация, структура, система, самоорганизация и пр. Създаването на концепции от този тип обаче са крайно необходими и ще водят до съществени промени в представите ни за света като цяло и познанието ни за него.

Най-впечатляващ опит да изгради обща теория на запазването и заедно с това и общонаучна концепция за движението е предложената в средата на ХХ-ти век от Л. фон Берталанфи – Обща теория на системите9 ( General System Theory), както и разгърналия се поток от системни изследвания10 в последствие. За съжаление, този процес на теоретичен синтез все още не е завършен, като през годините към него се добавят нови плодотворни идеи, които вероятно ще доведат качествен скок и появяването на действително общоприета и работеща обща теория на системите. Към проблема “обща теория на системите”ще се връщаме многократно в следващите стъпки на анализ, тъй като той е твърде съществен за представяне на идеята за лично безсмъртие в нейния кибернетичен вариант. Тук само ще отбележа, че съществената връзка между понятията “система” и “запазване” много дълго време оставаше в сянка, и въпреки бележките на много автори, упорито се изплъзваше от фокуса на изследванията. Ето няколко показателни цитата:

  • “Цялото възниква от съставящите го елементи в сложен процес на вътрешно и външно взаимодействие.... Всеки обект в качеството си на елемент на бъдеща структура е неизчерпаем по своите възможности. Тези възможности се реализират по статистически начин, по пътя на многократното им сортиране. Природата разполага за това с неограничено време. Сред наистина неизчерпаемите структурни възможности се осъществяват тези, които образуват устойчиви системи. Съществува, ако може така да се каже, принцип на естествения отбор за възникващите системи. “Преживяват” най-устойчивите. По силата на това, за да се разбере целостта на възникващите системи, е необходимо детайлно да се изследват законите на тяхната устойчивост.” 11
  • “Изменението – това е атрибутивно състояние на материята, естествен фон за всички събития. Само тези структури, които обладавайки вътрешна устойчивост, се намират в динамично равновесие със средата, могат да “преживеят”, т.е. да се запазят в потока от изменения, в непрекъсната борба с разрушаващите фактори.” 12
  • “Система е съвкупността от произволен род елементи, между които съществуват устойчиви връзки. Понятието устойчивост носи важен смислов товар в определението на система. Неустойчивата система не е способна за продължително съществуване. Свойството устойчивост, стабилност – това е най-общото свойство за всякакви системи, тъй като то определя повечето други техни свойства.” 13

Понякога, твърде очебийните неща най-трудно се забелязват и остават без нужното внимание, за мен обаче, именно този аспект беше най-важен и той ме насочи към обща теория на системите, която поради специалната роля, която играе понятието “система” в нейното изграждане може съвсем определено да бъде наречена и обща теория на запазването. На избраното ниво на изследване - диалектиката на понятията “движение – запазване – изменение” е важно да се посочи,че именно този общ аспект, който не е пропуснат в класическите системни изследвания, но също така не е специално подчертан и изследван14,се оказва най-съществен за поставяне и изследване на идеята за лично безсмъртие.

Тогава, когато се формира идеята за обща теория на системите, все още не са осъзнати достатъчно пълно и задълбочено следствията от квантовата механика и квантова теория на полето и противоречието между единната неразложима цялост ( единица) и множествеността. Все още светът и всички системи в него са разбирани безалтеранативно като безгранично многообразие от обекти, събития, явления и пр. и не е било формулирано в явна форма, че този чисто множествен подход вече не е достатъчно надеждна форма за описание на света. Представата, че светът е многообразие от обекти, събития и явления е тясно свързана с множествената концепция за физическата реалност, съгласно която светът е нещо множествено по своята природа. Но колко съответства такъв традиционен възглед със съвременната квантова теория?! Както пише Д. Бом – в своя дълбок фундамент светът не е толкова онова обичайно множество,с което сме свикнали, а представлява единица – “неделима и неразложима единица”15 Понятията “ протяжност” и “многообразие” загубват своя смисъл и светът се проявява като цялост. Но не като цялост в смисъл на цялостна и завършена съвкупност от елементи, обединени от някаква физическа връзка, а като неделимо и неразложимо цяло, което отрича състоянието на множественост. Така се заговори за диалектика на множественото и единното16 и преосмисляне на редица класически и модерни проблеми, между които и проблема за обща теория на системите. Не можех да не се съглася с И. З. Цехмистро17, който беше един от първите отправили остра критика към философите, популяризиращи тезата “всичко е система” в най-тривиалната му форма – “всичко е множество” или “всичко се състои от части” и заедно с това, пренебрегвайки най-отличителното свойство на всяка система – нейната цялост, която позволява да се отдели системата от средата, да и се противопостави и се запази, въпреки че този автор никога не навлизал дълбоко в тези води. Природата на целостта изцяло остана извън вниманието на системолозите, както и извън възможностите на възприетия логически апарат – теория на множествата и отношенията, приети от математиката без съществени изменения. Вероятно причината за този съществен пропуск е, че въпросът за порядъка и неговия източник, в цялото му величие, беше поставен малко по-късно с развитието на теория на самоорганизацията (дисипативни структури, автовълнови процеси и синергетиката) и значително закъснялото и непълно, както и недостатъчно популярното осъзнаване на макроскопичните прояви на квантовата механика18. Както пише М. Бушев:

“Колкото и различни да изглеждат явленията на квантовата макрофизика, тяхната същност се оказва единна - това е далечният порядък, при който законите на квантовата механика вземат връх над законите на случая. Макросъстоянието на системата е многократно, макроскопично повторение на едно квантовомеханично микросъстояние. В новото състояние системата преминава спонтанно, като едно цяло...
Какъв е механизмът на възникването на далечен порядък? Този механизъм има два аспекта и двата от чисто квантовомеханичен произход – квантуването на енергията и неразличимостта на еднаквите частици.”
19

Казано с други думи, източник на порядък в света, източник на всички форми на запазване и системност е “единната неразложима единица”, за която говорят Д. Бом и И. Цехмистро, отговорна за квантовомеханичните закономерности и респективно за марофизичните им прояви. Става дума за свръхзапазване, което е фундаментално за Вселената,в която живеем, задаващо основните физически закони – определящите константи,екстремалните принципи, симетрията и законите за запазване, квантуването, физическия вакуум, пространството и времето и пр.

Вселената застава пред нас като противоречиво единство между два полюса: единната неразложима единица, чужда на всякаква множественост, която още може да бъде наречена свръхзапазване и от друга страна класическото множество, което добре познаваме от опита, пространство-времената протяжност (континуум) и множеството нива и обекти във него. Когато изучаваме света и взаимодействаме с него ние се сблъскваме с един или друг негов “срез”. Като някои от тези “срезове” минават твърде близо до полюса на неразложимата единица и в резултат на това ние се сблъскваме с квантовомеханичните закономерности, запазването, самоорганизацията и пр., друг път нашият “срез”е по-близо до полюса на множествеността и тогава са валидни и проявени по-силно законите на класическата физика, случайните взаимодействия и промени, а поправките идващи от квантовата механика могат да бъдат пренебрегнати20. Във втория тип “срезове” възникването на процеси на самоорганизация и спонтанен порядък се квалифицира като “чудо”, затова в тях възникването на живота и разума е безкрайно невероятно явление.

Ако отново се върнем към идеята за кибернетичния вариант на лично безсмъртие, вече осъзнавайки го като модел на свръхзапазване, който започва да функционира от съвсем скромните нива на самозапазване в множественото море от процеси и промени на повърхността на една планета и се разгръща по експоненциален закон като мощна вълна на цялост и свръхзапазване, което обхваща космическото пространство, звездните системи и галактиката от една страна и от друга ядрените и вътрешно ядрените процеси, т.е. “нагоре” и “надолу” в структурните нива на материята, то това означава, че сме намерили път от полюса на множествеността към полюса на целостта. Сдобили сме се с модел на процес на преход на единия полюс в другия и обратно, което е сериозна стъпка в конкретизацията на абстрактната диалектика на запазването и изменението, неразложимата единица и множеството и изграждане на общонаучна концепция за движението. Ето защо, ще положим сериозни грижи за детайлно описание на модела и изследване на неговото самодвижение,което от своя страна би направило достъпна съществена информация за характера на подобен фундаментален процес във Вселената. Преди това обаче, ще трябва да намерим пътя за представяне на идеята за лично безсмъртие в понятията на системния подход, който очевидно е естествената рамка на описание и изследване на този проблем.

 

Бележки и литература:

  1. Виж примерно: Д. Финк, “Изчислителните машини и човешкият разум”,С.,1972г.; Дж. Вайценбаум,”Возможности вычислительных машин и человеческий разум”М.1982( оригинал 1976); Шапиро С.И.”Мышление человека и переработка информации ЭВМ”М.,1980г.; Амосов Н.М.,соавт. “Автоматы и разумное поведение”Киев,1973г.; Драйфус Х.,”Чего не могут вычислителные машины”,М.1978г.; сб. Интеллект человека и программы ЭВМ,М.,1979г. и други.
  2. В Попов Э.В. и Фридман Г.Р, “Алгоритмические основы интеллектуальных роботов и искусственого интеллекта”М.,1976г.,стр.13.
  3. “Принципы сохранения”М.1966г.( автор Н.Ф. Овчинников)
  4. Виж примерно: Стригачев А. “Принципът на ограничението”,С.,1975г.; Ассеев В.А. “ Экстремальные принципы в естествознании” Лен.,1977г.; Ахлибининский Б.В., Ассеев В.А., Шорохов И.М., “Принцип детерминизма в системных исследования”,Лен.,1984г.; Марков В.А. “Проблема сохранения и современная наука” Рига,1980г.; Водопьянов П.А. “Устойчивость и динамика биосферы”,Минск,1981г.; Эллиот Дж. Добер П. “Симетрия в физике”т.І и т.ІІ.,1983г.(оригинал 1979г.); Разумовский О.С., “От конкурирования к алтернативам”,Новосибирск,1983г, Разумовский О.С. и соавт. “Методологические проблемы математической физики”,Новосибирск,1986г.; Разумовский О.С. “Экстремальные закономерности”,Новосибирск,1988г.; Кучевский В.Б. “Анализ категории “МАТЕРИЯ””,М.,1983г.; Цехмистро И.З. “ Диалектика множественого иединого”М.,1972г.;ЦехмистроИ.З.“Концепция целостности”, Харков,1987г. и др.
  5. Ф. Х. Кессиди, “Гераклит”,Мысль, 1982 г., стр.111.
  6. “Елеати”, ЛИК, 1996, стр. 55.
  7. Цехмистро И.З. “ Диалектика множественого и единого”М.,1972г.,стр. 11-25.
  8. “Анализ категории “материя””( изд.Наука, М.1983г., автор В.Б.Кучевский ).
  9. Bertalanffy L. von, “General System Theory: Foundation, Development, Applications, N.Y. 1986, London 1971…
  10. Виж: International Journal of General Systems ; Ежегодник “Системные исследования”; Садовский В.Н. “Основания общей теории систем”М.1974г. (библиография); http://www.istheory.yorku.ca/generalsystemstheory.htm ; http://en.wikipedia.org/wiki/Systems_theory и др.
  11. Овчинников Н.Ф., Принципы сохранения, М.,1966г., стр.302.
  12. Марков В.А., Проблема сохранения и современная наука, Рига, 1980г., стр.31.
  13. Водопьянов П.А., Устойчивость и динамика биосферы, Минск, 1981г.,стр.35 -36.
  14. Колев Т., Системност и запазване, сб. Методология на науката, БАН, С.,1989г.,стр.141 -152.
  15. Бом Д., Квантовая теория, М., 1961г., стр.196, Виж също: Bohm D., Wholeness and the implicate order, 1980.
  16. Цехмистро И.З. “Диалектика множественого и единого” М.,1972г. ;Цехмистро И.З.“Концепция целостности”, Харков,1987г. и др.
  17. Цехмистро И.З., Поиски квантовой концепции физических основании сознания, М., 1981г., стр.48.
  18. Бушев М. “Макроскопична същност на квантовата механика” в сб.Методологически проблеми на квантовата физика, изд.Наука и изкуство, София,1979г.
  19. Бушев М.,цит.пр.,стр.146.
  20. Колев Т. “Обща теория на системите и синергетика: някои аспекти на взаимоотношението и взаимодействието”, ІІ-ри национален симпозиум по философски въпроси на физиката и астрономията, Кърджали,1986 г.